— Е, май нямаш какво да ми кажеш. Така. — Усмихна се насила и попита: — Как се справя момчето ти с чиракуването?
Станах.
— Зле. Предполагам, че му липсва амбиция, също като на баща му. Лека нощ, Сенч.
Излязох и прекарах остатъка от нощта в слугинската си стая. Не заспах. Не посмях да заспя. Напоследък избягвах леглото си и се предавах единствено когато пълното изтощение си казваше тежката дума. Не само защото трябваше да прекарвам тъмните часове в изучаване на свитъците, но и защото когато затворех очи, бивах буквално обсаден. Всяка нощ издигах защитните си стени преди сън и почти всяка нощ Копривка ги атакуваше. Силата и упоритостта й ме безпокояха. Не исках дъщеря ми да използва Умението. Нямаше начин да я доведа в Бъкип да я уча и се страхувах за нея заради опитите, които прави на своя глава. Смятах, че да я пусна означава само да я окуража още повече в овладяването на магията. Докато не знаеше, че е Умела, докато мислеше, че просто общува с някакъв приятел в съня си, с някакво въображаемо същество от друг свят, може би можех да я държа в безопасност. И разочарована. Боях се, че дори веднъж да я достигна, та било то и само за да я отблъсна, тя може по някакъв начин да проумее кой съм и къде се намирам. По-добре бе да си остава в неведение. Може би след време неуспешните й опити да достигне до мен щяха да я накарат да се откаже. Може би щеше да си намери някакво друго занимание — красив съседски момък или интерес в някой занаят. Така се надявах. Но всяка сутрин ставах почти толкова изтощен, колкото когато си лягах.
Личният ми живот бе също толкова обезсърчаващ. Усилията ми да намеря време да говоря с Хеп бяха не по-успешни от опитите на Сенч да ми уреди среща с Шишко. Беше съвсем хлътнал по Сваня. Три седмици прекарвах повечето си свободни вечери в „Набученото прасе“ с надеждата, че ще мога да говоря с Хеп насаме. Неугледното общо помещение и калпавата бира с нищо не подпомагаха търпението ми към моя син. Често се случваше да чакам напразно. А когато идваше Хеп, водеше Сваня. Тя бе прелестно младо създание, цялото черна коса и огромни очи, стройна и гъвкава като върбова клонка, но в същото време около нея се носеше ореол на сила. И обичаше да говори, като почти не ми даваше възможност да вметна някоя дума, още по-малко да разговарям с Хеп на четири очи. Синът ми седеше до нея и се топеше от милото й отношение и красотата й, докато тя ми разказваше надълго и нашироко за себе си и родителите си, за плановете си за бъдещето и какво мисли за Хеп, Бъкип и живота като цяло. Разбрах, че майка й е вдигнала ръце от вироглавата си дъщеря и се радва, че е намерила млад мъж с някакви перспективи. Мнението на баща й за Хеп не бе толкова благосклонно, но Сваня очаквала в най-скоро време да го накара да започне да мисли като нея. Ако ли пък не можел да приеме, че тя сама избира с кого да бъде, може би щяло да е по-добре да стои настрана от живота й. Това изглеждаше чудесно становище за независима млада жена, решила да разпери дръзко криле, само че и аз бях баща и не одобрявах напълно избора й. Самата Сваня явно не я бе особено грижа за мнението ми. Открих, че харесвам духа й, но не и пренебрегването на чувствата ми.
Накрая една вечер Хеп пристигна сам, но тази единствена възможност за разговор насаме далеч не бе задоволителна. Беше унил, че Сваня я няма, и горчиво се оплака, че баща й станал по-твърд и я принуждавал вечер да си стои у дома. Когато насила обърнах разговора към чиракуването, той само повтори онова, което вече ми бе казал. Беше недоволен от начина, по който се отнасяли с него. Гиндаст го смятал за тъпак и му се подигравал пред калфите. Нагърбили го с най-отегчителните задачи и не му давали възможност да се докаже. А когато го натиснах да ми даде примери, останах с впечатлението, че Гиндаст е взискателен, но не и лишен от здрав разум майстор.
Оплакванията му не ме убедиха, че се отнасят зле с него. От разговора си създадох различно мнение. Момчето ми бе влюбено в Сваня и тя бе истинският център на мислите му. Много от непрестанните му грешки и закъснявания можеха да се припишат на това разсейване. Бях сигурен, че ако Сваня не съществуваше, Хеп щеше да е по-целеустремен и може би по-доволен от обучението си. По-строг баща сигурно би му забранил да се вижда с момичето. Не го направих. Понякога си мислех, че е заради начина, по който се бях чувствал самият аз при подобни ограничения; друг път се питах дали не се страхувам, че Хеп няма да се подчини на подобна заповед и затова не смея да я дам.