С укрепването на силата и усъвършенстването на Умелия расте и съблазънта на Умението. Добрият наставник следва да бъде предпазлив с кандидатите, стриктен към учениците и непреклонен с калфите си. Твърде много обещаващи Умели са били изгубени за самото Умение. Предупредителните признаци, че ученикът се изкушава от Умението, включват разсеяност и раздразнителност, когато се занимава с нормалните си ежедневни заръки. Когато използва Умението, той влага повече сила от нужното за задачата заради удоволствието от струящата в него мощ и прекарва повече време в това състояние, отколкото се изисква за постигане на целта. Наставникът трябва да е нащрек за такива ученици и незабавно да ги смъмря за поведението им. По-добре да е жесток в началото, отколкото после напразно да му се иска да върне ученик, обречен да остане лигавещ се и мънкащ, докато тялото му не загине от глад и жажда.
„Задължения на наставник в Умението“, превод на ТрийнийЗимните дни идваха и си отиваха непреклонно като вълните, които прииждаха и се отдръпваха от бреговете на град Бъкип — и също така монотонно. Приближаваше Зимният празник, в който се честваше най-дългата нощ и денят след нея, който започваше да нараства. Навремето го очаквах с радост и нетърпение. А сега имах твърде много задачи и недостатъчно време, за да се справя добре. Сутрин бях наставник на принца. През основната част от деня надявах маската на слуга на лорд Златен. Той бе наел двама лакеи да се грижат за гардероба му и да му носят закуската, но от мен все още се изискваше да излизам на езда с него и да го следвам при обществените му прояви. Хората бяха свикнали да ме виждат до него и затова го съпровождах, макар глезенът му вече да се беше оправил напълно. За мен това беше удобно. Понякога Златен започваше разговори, за да провери мнението на някой благородник за отношенията с островитяните или за начина, по който са разпределени търговските пълномощия. Дочувах доста небрежно изразени становища и събирах за Сенч много информация от този род.
Освен това лорд Златен показваше интерес към Осезанието и разпитваше за странната магия. Злостните отговори на някои шокираха дори мен. Ожесточението срещу магията беше дълбоко и не се поддаваше на никаква логика. Когато питаше каква вреда нанася магията, му отговаряха, че Осезаващите правят какво ли не — от съвкупяване с животни, за да могат да говорят на езика им, до проклинане на стадата на съседите. Твърдеше се, че можели да се превръщат в животни, за да достигнат онези, които искали да прелъстят, или по-лошо — да изнасилят и убият в зверския си облик. Говореха гневно против снизходителността на кралицата към Зверската магия — или Дивата магия, както я наричаха — и обясняваха на лорд Златен, че Шестте херцогства били по-добро място по времето, когато било по-лесно да се разправят с Осезаващите. Научих много повече, отколкото исках да знам, за нетърпимостта на собствените ми сънародници към съседите им през вечерите, когато бях зает като слуга на лорд Златен. През свободните си часове се опитвах да продължа изучаването на свитъците. По-често, отколкото ми се иска да си призная, зарязвах заниманията си и слизах в града, но не за да видя момчето си. Понякога го зървах за момент докато излизаше от дома на Джина, за да се срещне със Сваня. Разговорите ни се свеждаха до кратки поздрави и празни обещания да се прибере по-рано, за да можем да се видим наистина. Доста често забелязвах на лицето му да се появява замислена физиономия, докато ни гледаше с Джина, и също толкова често изпитвах облекчение, че не се прибира толкова рано, колкото беше обещал.
Имаше опасност да вляза в рутина, която бе ако не удобна, то най-малкото предсказуема. Въпреки намеренията ми да остана нащрек за Петнистите, мълчанието и бездействието им приспиваше бдителността ми. Почти се осмелявах да се надявам, че Лодвайн е умрял от раните си. Може би последователите му се бяха пръснали и заплахата вече не съществуваше. Въпреки начина, по който ме бяха заплашили онази вечер по пътя към замъка, ми бе трудно непрекъснато да си отварям очите на четири, след като не се появяваха. Самодоволството беше опасно. От време на време Сенч се интересуваше от разследването ми, но нямах какво да му съобщя. Доколкото можех да определя, Петнистите ни бяха забравили.
Шпионирах редовно Любезен Бресинга, но все още не намирах нищо, което да оправдае подозренията ми. Най-обикновен дребен благородник, пристигнал в двора с надеждата да се издигне сред себеподобните си. Не открих нито следа от котката му в приюта за животни. Често излизаше да язди с коняря си, но в малкото случаи, когато го следях, просто упражняваше коня си. На няколко пъти претърсих стаята му, но най-интересното, което открих, бе кратко писмо от майка му, в което го уверяваше, че е добре и че предпочита да остане в двора, защото „всички тук много се радваме на доброто ти приятелство с принц Предан“. И наистина, приятелството с принца се развиваше успешно въпреки честите ми настоявания Предан да се отнася по-предпазливо с Любезен. Обсъдих въпроса със Сенч. И двамата предпочитахме да се сложи край на отношенията им, но се питахме как от Старата кръв ще изтълкуват подобно нещо.