— Имало ли е други заплахи? — попитах тихо.
Тя се усмихна и зъбите й лъснаха.
— Защо? Една не ти ли стига?
— Какво е станало?
Лоръл поклати глава и си допи бирата. Направих знак на момчето да донесе още.
— Първото никой не би разпознал като заплаха — рече тя след малко. — Просто лаврова клонка, вързана за яслите на коня ми. Окачена на малка връвчица.
После добави неохотно:
— И перо. Разрязано на четири и обгорено.
— Перо?
Отне й доста време, за да реши как да отговори.
— Един важен за мен човек е свързан с гъска.
За миг сърцето ми замря. После отново заби със сила.
— Значи ти показват, че могат да се доберат до теб и зад стените на крепостта. — Тя кимна, докато момчето пълнеше халбите ни от тежка кана. Дадох му монета и то се отдалечи. Лоръл вдигна незабавно чашата си и малко от бирата се разля върху ръката й. Бе леко пияна.
— Поискаха ли нещо от теб? Или просто ти показаха, че могат да те достигнат в дома ти?
— Поискаха, и то съвсем ясно.
— Как?
— Малък свитък, оставен сред чесалата на коня ми. Всички в конюшнята знаят, че държа сама да се грижа за Белогривка. Пишеше, че ако знам какво е добро за мен, ще оставя черната ти кобила и Малта в крайните ясли за през нощта.
Студ плъзна от стомаха ми и изпълни цялото ми тяло.
— Не си го направила.
— Разбира се, че не съм. Оставих един коняр, на когото имам доверие, да ги наглежда.
— Каза ли на кралицата?
— Не. На никого не съм казвала.
— Но защо? Как можем да те предпазим, ако не знаем, че те заплашват?
Известно време тя не каза нищо.
— Не желая да ги карам да мислят, че могат да ме използват срещу кралицата. Исках, ако ме завлекат, да завлекат само мен. Би трябвало да се защитя, Том, а не да се крия зад полите на кралицата и да позволя страховете ми да се предадат и на нея.
Храбро. И глупаво. Задържах това мнение за себе си.
— И какво стана?
— С тях ли? Нищо. Но на сутринта Белогривка бе мъртва в яслите си.
За момент изгубих дар слово. Белогривка беше кобилата на Лоръл, великолепно и отзивчиво създание, нейна гордост. Продължих да мълча и тя ме изгледа кръвнишки.
— Знам какво си мислиш. — Гласът й се превърна в гаден заядлив шепот. — „Тя не е Осезаваща. За нея конят е бил само кон, просто животно, което е яздела“. Обаче не е вярно. Отгледах Белогривка от малко конче и тя бе моя приятелка. Не беше нужно да докосваме умове, за да споделяме сърца.
— Не съм си помислял подобно нещо — промълвих съвсем тихо. — Наричал съм свои приятели много животни, без да споделям с тях специалната връзка на Осезанието. Всеки, който те е виждал с Белогривка, знае, че тя те боготвореше. — Поклатих глава. — Чувствам се отвратително, че си спасила нашите коне и си платила за това със своя.
Не зная дали изобщо ме чу. Взираше се в издрасканата маса.
— Тя… умряла е бавно. Дали са й нещо… някак… Заседнало в гърлото й, подуло се и я задушило. Мисля… не, зная. Това е най-голямата им подигравка — че съм от фамилия от Старата кръв, но не нося магията в себе си. Ако я имах, щях да знам, че тя е в беда. Щях да ида и да я спася. Когато я намерих, беше паднала, муцуната и гърдите й бяха целите в пяна и кръв… Умряла е бавно, Том, а аз дори не съм била до нея да облекча мъките й или да се сбогувам.
Шокът, че някой Осезаващ е в състояние да извърши такава жестокост, ме смрази като ледена вълна. Такова зло надхвърляше всякакво въображение. Чувствах се опетнен, че споделящи моята магия хора са способни на подобни неща. Те даваха основа на всички лоши неща, които се казваха за Осезаващите.
Внезапно тя пое рязко дъх и се обърна към мен. Лицето й бе изкривено от паническа болка, която искаше да признае. Вдигнах ръка и тя скри лице в гърдите ми, а аз я прегърнах.
— Съжалявам — прошепнах в ухото й. — Страшно съжалявам, Лоръл.
Не плачеше, само поемаше неравномерно дъх и се тресеше в прегръдката ми. Вече бе отвъд плача и почти бе преминала границата на страха. Помислих си, че ако Петнистите успеят да я вбесят, ще си имат много по-силен неприятел, отколкото са възнамерявали. Стига да не я убиеха преди това. Размърдах се. По навик бях седнал с гръб към стената. А сега преднамерено исках да имам пълен изглед към помещението и всеки, който би могъл да я проследи тук.
И тогава видях Джина. Сигурно бе говорила с племенницата си и бе дошла да ме потърси в кръчмата. Стоеше край входа, току-що бе влязла. Погледите ни се срещнаха за съвсем кратък миг. Взираше се поразена в жената в обятията ми. Гледах я умолително, но лицето й стана студено. После погледът й се плъзна покрай мен, сякаш не ме беше забелязала. Обърна се и излезе. Скованият й гръб бе повече от красноречив.