Безсилие сви сърцето ми. Не бях направил нищо лошо, но начинът, по който излезе, показваше колко е обидена. Не можех да оставя Лоръл сама и пияна, за да изтичам след нея и да й обясня, дори и да исках да го направя. Така че останах да се варя в собственото си неудобство, докато Лоръл не пое дълбоко дъх и не се стегна. Изправи се рязко, като почти ме отблъсна. Пуснах я от прегръдката си. Тя разтърка очи, вдигна халбата си и я пресуши. Аз почти не бях докоснал моята.
— Беше глупаво от моя страна — обяви Лоръл. — Тук съм, защото дочух слух, че на това място се събират Осезаващи. Дойдох с надеждата някой да ми посегне и да го убия. Сигурно щяха да убият мен. Не знам да се бия по такъв начин.
Видях нещо тревожно в очите й. Беше станала студена и пресметлива, докато обмисляше как точно може да се бие.
— По-добре да оставиш боя на онези, които…
— Не трябваше да докосват кобилата ми — прекъсна ме тя и разбрах, че каквото и да кажа по темата, няма да ме чуе.
— Да се прибираме — предложих й.
Тя кимна уморено и излязохме от кръчмата. Студените улици се осветяваха единствено от процеждащата се от прозорците светлина. Скоро къщите останаха зад нас и започнахме дългото изкачване по тъмния път към крепостта.
— Какво ще правиш? — попитах неохотно. — Ще напуснеш ли Бъкип?
— И къде да ида? Да отнеса всичко това при семейството ми? Не. — Пое дъх и издиша. В студения въздух се вдигна пара. — И все пак може би си прав. Не мога да остана тук. Каква ще е следващата им стъпка? Кое е по-лошо от убийството на Белогривка?
И двамата можехме да посочим няколко отговора на този въпрос. През останалата част от пътя вървяхме мълчаливо. Усещах я как напряга очи в слабата лунна светлина, главата й се завърташе и при най-малкия звук. Собствената ми бдителност не отстъпваше на нейната. Само веднъж наруших мълчанието.
— Вярно ли е, че в „Набученото прасе“ се събират Осезаващи?
Тя сви рамене.
— Така казват. Подобни неща се говорят за много вертепи. „Тъкмо за Осезаващи“. Несъмнено си чувал тази фраза и друг път.
Не бях, но си го отбелязах. Може би в израза имаше зрънце истина. Това ли бе градската кръчма, в която се събираха Осезаващите? Кой можеше да знае? Какво можех да науча там?
Малко след портите на замъка видях „ученика“ й — бързаше да ни посрещне. На лицето му бе изписана тревога, която се смени със зъбене, когато ме видя. Лоръл въздъхна и пусна ръката ми. Приближи с несигурни стъпки към него и той буквално я сграбчи. Каквото и да му каза, за да го успокои, здравенякът ме изгледа кръвнишки и подозрително, след което я поведе към покоите. Преди да се прибера в стаята си, направих едно бързо и тихо посещение на конюшнята. Моя черна ме поздрави с обичайното си топло безразличие. Не можех да я виня; напоследък нямах много време за нея. Всъщност за мен тя бе „просто кон“. Яздех я, когато лорд Златен излизаше с Малта, но през останалото време я оставях на грижите на конярите. Изведнъж ми се стори грубо да се държа така с нея, но знаех, че не съм в състояние да й дам повече. Запитах се какво ли е било намерението на Петнистите. Ако бяха оставили конете ни в крайните ясли, щяха ли да ги откраднат? Или нещо по-лошо?
С обтегнато Осезание обиколих всяка ясла и огледах всяко сънено момче и работник в конюшнята. Не разпознах никого, а и Лодвайн не се спотайваше под стълбата или край вратата. Въпреки това се чувствах неспокоен, докато не се озовах в покоите на Сенч. Нямаше го, така че му оставих пълен писмен доклад.
На следващия ден обсъдихме случилото се, но не стигнахме до никакви реални заключения. Той щеше да скастри телохранителя на Лоръл, че я е оставил да се измъкне сама. Не можеше да измисли друг начин да я предпази, без да я ограничи още повече.
— А и тя няма да го приеме. Не й харесва, че поставих човек до нея. Но какво повече мога да направя, Фиц? Ценна е за нас, защото именно тя може да накара Петнистите да излязат наяве.
— Но на каква цена? — попитах рязко.
— На колкото се може по-ниска — сърдито отвърна той.
— Защо са искали моята кобила и кобилата на лорд Златен?
Сенч вдигна вежда.
— По-запознат си от мен с магията на Осезанието. Могат ли да ги омагьосат да ви хвърлят на земята или по някакъв начин да ви подслушват чрез тях?
— Осезанието не работи по такъв начин — рекох уморено. — Защо нашите коне? Защо не коня на Предан? Едва ли не излиза, че Шутът и аз сме мишените, а не принцът.
Сенч изглеждаше смутен. Заговори почти с неохота.
— Предпазливият би пожелал да проследи тази мисъл и да види къде води тя.