Вперих поглед в стария убиец, питах се какво ли ми казва по своя смътен начин. Той сви устни и поклати глава, сякаш съжаляваше, че го е казал. Малко по-късно намери повод да си тръгне. Останах да размишлявам пред огъня.
През следващите дни се чувствах твърде неудобно, за да се обадя на Джина. Знаех, че е глупаво, но не можех да направя нищо. Не изпитвах чувството, че й дължа обяснение, но бях сигурен, че ще очаква подобно нещо. Не се сещах за никаква приемлива лъжа защо съм прегръщал Лоръл в кръчмата. Изобщо не исках да обсъждам Лоръл с Джина. Така много лесно можеше да се стигне до опасни теми. Ето защо изобщо не посетих дома й.
Когато се случваше да сляза до града, посещавах Хеп на работното му място. Разговорите ни бяха кратки и незадоволителни. Момчето, изглежда, много добре си даваше сметка, че другите чираци ни гледат, и говореше с мен така, сякаш изразяваше пред тях гнева си към майстора. Освен това беше обезсърчен от застоя в отношенията си със Сваня. Баща й му пречел всякак да я вижда и отказвал да говори с него на улицата. Усещах, че част от гнева на Хеп е насочен срещу мен. Изглежда, мислеше, че го пренебрегвам, но когато намираше време да се видим вечер, предпочиташе компанията на Сваня. Реших, че ще е по-добре да се държа по-мило с момчето и да оправя нещата с Джина, но дните някак се изнизваха, а така и не намирах време да изпълня, която и да е от двете задачи.
В замъка празнуването и преговорите около годежа на принца продължаваха. Зимният празник дойде и отмина, честван по-пищно от когато и да било. Гостите ни от Външните острови се забавляваха неимоверно. След празника преговорите продължаваха всеки ден, а аристократичните веселия — всяка вечер. Кукловодите, менестрелите, жонгльорите и другите артисти от Шестте херцогства благоденстваха. Островитяните се превърнаха в позната гледка в залите на Бъкип. Някои завързаха искрени приятелства както с отседналите в замъка благородници, така и с търговците от града. Старата търговия с Външните острови започна да се съживява. Пристигаха и заминаваха кораби, разменяха се стоки и новини и вече не се смяташе за неприемливо да признаеш, че имаш един-двама братовчеди оттатък морето. Плановете на Кетрикен като че ли се изпълняваха безупречно.
Продължаващите до късна нощ веселби ми показаха Бъкип в една съвсем нова за мен светлина. Като слуга бях почти толкова невидим, колкото навремето, когато бях безименно малко момче. Разликата бе, че като човек на лорд Златен го съпровождах на какви ли не важни събития, когато благородниците ловуваха, вечеряха или танцуваха. Видях най-хубавите им дрехи и най-лошото им поведение. Пияни от виното или омаяни от пушека, заслепени от похот или трескаво желание да си възстановят загубите на комар… Дори да бях предполагал, че нашите лордове и дами са замесени от по-фино тесто от рибарите и шивачите, изпълващи градските кръчми, тази зима илюзиите ми щяха да се разбият на парчета.
Млади и стари, самотни и семейни жени се тълпяха около чаровния лорд Златен; не липсваха и млади мъже, жадуващи да се изтъкнат като „приятели на джамайлийския лорд“. Донякъде ми стана смешно, че дори Славея и лорд Рибар не останаха неподвластни на светското обаяние на Златен. Често сядаха с него на масата за комар. На два пъти дори идваха в покоите му, за да дегустират изтънчени джамайлийски напитки с останалите му гости. Беше ми трудно да се държа като безразличен слуга в нейно присъствие. Съпругът й бе любящ мъж и често я привличаше към себе си и по момчешки открадваше някоя целувка. Тя го смъмряше игриво за неприличното му поведение в обществото, но често успяваше и да ми хвърли поглед, сякаш за да се увери, че съм забелязал колко страстно я обича съпругът й. Понякога не ми оставаше друго, освен да запазя стоическа физиономия. Не че сърцето или плътта ми жадуваха за нея. Болеше ме, че нарочно парадира с щастието си по такъв начин, че да ми напомни какъв самотен живот водя. Стоях в разгара на приемите с техните веселби и забавления — мълчалив слуга, свидетел на удоволствието на другите.
По този начин се нижеше дългата тъмна зима. Непрекъснатият вихър от мероприятия вземаше своето от принца, както и от самия мен. Една сутрин и двамата се качихме в кулата без абсолютно никакво желание за каквото и да било учене или упражнения. Принцът бе останал до късно през нощта в игри с Любезен и другите млади благородници, отседнали в крепостта.
Аз бях проявил здравия разум да си легна в по-нормален час и бях успял да поспя, преди Копривка да се промъкне в сънищата ми. Сънувах, че ловя риба в някаква река — бавно потапях ръце във водата и рязко изхвърлях спотайващата се риба на брега зад мен. Сънят бе хубав, създаваше чувство за покой. Нощни очи бе с мен — невидим, но го усещах. Изведнъж ръцете ми напипаха в ледената вода дръжка на врата. Потопих глава да я разгледам. Докато се взирах в зеленикавата светлина, вратата се отвори и ме повлече навътре. Внезапно се озовах в малка спалня, а от мен се стичаха струйки вода. Къщата бе смълчана, само една малка свещичка осветяваше стаята. Зачудих се как съм попаднал тук и се обърнах да изляза. Пред мен стоеше момиче, решително подпряло вратата с гръб и разперило ръце, сякаш да ми препречи пътя. Беше с дълга памучна нощница и тъмната й коса се спускаше на дълга плитка над рамото й. Вперих изумен поглед в нея.