— Щом не ме пускаш в своите сънища, ще те уловя в моите — тържествуващо заяви тя.
Стоях абсолютно неподвижно. Мълчах. По някакъв начин усещах, че както и да реагирам, било то с дума, жест или поглед, само ще засиля властта й над мен. Извърнах очи, тъй като с разпознаването й навлизах още по-дълбоко в съня й. Забих поглед надолу, към собствените си ръце. Със странно замайване видях, че всъщност не са моите. Беше ме уловила, както си ме представяше, а не какъвто бях в действителност. Ноктите ми бяха къси и широки. Дланите и пръстите ми бяха черни и груби като вълчи лапи, а опакото им и китките ми бяха покрити с черна козина.
— Това не съм аз. — Изговорих думите на глас и те излязоха от устата ми като странно ръмжене. Вдигнах ръце към лицето си и напипах муцуна.
— Точно ти си! — възрази тя, но аз вече избледнявах, отдалечавах се от формата, в която си ме представяше. Капанът бе неправилен, за да ме задържи. Момичето скочи напред и ме сграбчи за китката, но вместо нея улови само празна вълча кожа.
— Следващия път ще те хвана! — гневно заяви тя.
— Не, Копривке. Няма да ме хванеш.
Замръзна, когато споменах името й. Докато отваряше уста да попита откъде знам как се казва, изчезнах от съня й и се събудих. Обърнах се в твърдото си легло, отворих за миг очи и видях познатата тъмнина на слугинската си стая.
— Не, Копривке. Няма да ме хванеш. — Изрекох думите на глас, за да се уверя, че са истина. Но не спах добре през остатъка от нощта.
И тъй, на следващото утро в кулата двамата с Предан се гледахме мътно един друг от двете страни на масата. Утро бе само по име. През прозореца се виждаше черно небе и свещите напразно се мъчеха да осветят ъглите на стаята. Бях запалил огъня в камината, но той все още не бе успял да прогони студа.
— Има ли нещо по-гадно от това едновременно да ти се спи и да ти е студено? — попитах риторично.
Той въздъхна и ми се стори, че дори не е чул въпроса ми. Зададеният от него ме смрази още повече, но по различен начин.
— Използвал ли си някога Умението, за да накараш някого да забрави нещо?
— Аз… не. Не, никога не съм правил подобно нещо. Защо? — попитах и с ужас зачаках отговора.
Той въздъхна дълбоко.
— Защото ако може да се използва по такъв начин, животът ми би могъл да стане много по-прост. Боя се, че… че казах нещо снощи, без изобщо да… дори нямах предвид това, но тя…
Думите му замряха и той ме погледна нещастно.
— Започни отначало — предложих му.
Той пое дълбоко дъх и изпуфтя, бесен на самия себе си.
— Двамата с Любезен играехме на камъни и…
— Камъни? — прекъснах го.
Той отново въздъхна.
— Сам направих платното и фигурките. Помислих си, че ще я усвоя по-добре, ако играя срещу някой друг, освен теб.
Потиснах възражението си. Имаше ли някаква причина да не запознае приятелите си с играта? Не можех да открия такава. Но въпреки това бях недоволен.
— Изиграх една-две игри с Любезен и той изгуби. Очаквах, че ще стане така — никой не играе добре каквото и да било веднага след като му покажат. Но той заяви, че му било достатъчно, че не си падал по подобни игри, след което стана от масата и отиде до камината да разговаря с някого. Лейди Преди ни гледаше как играем и каза, че иска да се научи, но бяхме насред играта, така че нямаше начин да се включи. Но тя остана до масата да гледа и когато Любезен си тръгна, седна на мястото му, вместо да тръгне след него — мислех си, че ще го направи, защото изглеждаше доста заинтересувана от него. Понечих да прибера платното, но тя ме хвана за ръката и заяви, че трябва да наредя отново фигурите, защото сега било неин ред.
— Лейди Преди?
— О, ти не си я срещал. Тя е на седемнадесет, доколкото мога да преценя, и е доста красива. Цялото й име е Предимство, но го смята за твърде дълго. Много е дружелюбна, разказва весели истории и, не знам как да го кажа, но просто компанията й е по-приятна, отколкото на повечето момичета. Разбираш ли, сякаш не винаги си дава сметка, че е момиче. Държи се като всеки друг. Племенница е на лорд Шемши Шоукски. — Сви рамене, като видя загрижената ми физиономия. — Както и да е, искаше да играем и макар да я предупредих, че най-вероятно ще изгуби първите няколко игри, заяви, че не я е грижа и че дори се обзалага, че ако изиграем пет последователни игри, ще спечели поне последните две. Една от приятелките й чу това, дойде при масата и попита какво ще заложи. И лейди Преди каза, че ако спечели, ще поиска да яздя с нея утре — тоест днес, — а ако аз спечеля… ами, мога да си кажа залога. И по начина, по който го каза, сякаш ме… предизвикваше да поискам нещо, което би могло да е… ами… непристойно или…