Изсумтях, мъчех се да намеря решение. Накрая поклатих глава.
— Майка ти знае ли за това?
Той въздъхна.
— Не мисля. Снощи се оттегли рано.
— Сенч?
Той трепна, вече ужасен от мнението на съветника за безразсъдството му.
— Не. Той също си тръгна рано. Изглежда уморен и разсеян напоследък.
Това ми бе повече от известно. Поклатих бавно глава.
— Това нещо не може да се реши с Умението, момко. По-добре да го споделиш незабавно с онези, които владеят най-добре дипломацията. И после направи, каквото ти кажат.
— Какво мислиш, че ще искат от мен? — В гласа му се долавяше ужас.
— Не знам. Мисля, че откритото извинение би било грешка; така само ще потвърдиш, че си я обидил. Но… Ох, не знам, Предан. Дипломацията никога не ми е била силна страна. Но може би Сенч ще знае какво да се направи. По някакъв начин да покажеш, че намираш Елиания за прекрасна жена.
— Но това не е така.
Подминах горчивото му безсмислено възражение.
— И най-вече не излизай да яздиш сам с лейди Преди. Предполагам, че би било най-добре напълно да избягваш компанията й.
Той стовари отчаяно длан върху масата.
— Не мога да се отметна, и да не изпълня облога!
— Тогава тръгвай — отвърнах рязко. — Но на твое място бих се погрижил Елиания да язди до мен и да разговарям само с нея. Ако Любезен е такъв добър приятел, за какъвто го представяш, направи да изглежда така, че той е кавалерът й.
— Ами ако не искам вниманието й да се отклонява от мен?
Вече звучеше просто като инатливо момче, разсърдено точно като Хеп на последната ни среща. Изгледах го безизразно, докато не извърна очи.
— По-добре върви — казах му.
— Ще дойдеш ли с мен? — съвсем тихо попита той. — Да говориш с майка ми и със Сенч?
— Знаеш, че не мога. А и да можех, мисля, че е най-добре да го направиш сам.
Той прочисти гърлото си.
— А на ездата? Ще дойдеш ли поне на нея?
Поколебах се.
— Покани лорд Златен. Това не е гаранция, че ще дойда, а само че ще си помисля.
— И да направя както Сенч смята за най-добре.
— Да. Винаги е бил по-добър от мен в подобни тънкости.
— Тънкости. Пфу. Повдига ми се от тях, Том. Точно затова е толкова по-лесно с лейди Преди. Тя е просто себе си.
— Разбирам — отвърнах, но не споделих мнението си. Запитах се дали лейди Преди просто е хвърлила око на принца, или е нечия пионка, целяща да провали играта на Кетрикен. Е, скоро щяхме да разберем.
Принцът излезе и заключи. Останах сам, мълчалив и замислен, слушах как стъпките му по каменните стъпала постепенно заглъхват. Дочух гласа на стража, който го поздравяваше долу. Огледах стаята, духнах свещта и излязох, като взех друг свещник, за да си светя по пътя.
На връщане към стаята си спрях при кулата на Сенч. Излязох през тайната врата и замръзнах изненадано — Сенч и Шишко бяха заедно. Старецът явно ме очакваше. Шишко изглеждаше начумерен и сънлив, тежките му клепачи бяха още по-отпуснати от обикновено.
— Добро утро — поздравих.
— Добро да е — отвърна Сенч. Очите му сияеха и изглеждаше много доволен от нещо. Зачаках да сподели, но вместо това той рече: — Поръчах на Шишко да дойде по-рано. За да можем да поговорим.
— О. — Не знаех как иначе да реагирам. Сега не бе моментът да кажа на Сенч, че бих искал първо да ме беше предупредил. Нямаше да обсъждам главата на Шишко в негово присъствие. Много добре помнех как веднъж бях подценил коварството на едно малко момиче и бях говорил прекалено открито. Тогава Розмари беше лукавата малка любимка на Славен. Покрай разговора си с Предан за лейди Преди се сетих и друго: че цялото й име всъщност беше Розмарин. Сега тя беше лейди Розмарин. Съмнявах се, че Шишко е нечий шпионин, но пък не можеше да повтори онова, което не съм казал пред него.
— Как е принцът тази сутрин? — неочаквано попита Сенч.
— Добре — отвърнах предпазливо. — Но има нещо, което трябва да ти съобщи. Нещо неотложно. Може би ще поискаш да си… ъъъ… някъде, където да те открият лесно. И в най-скоро време.
— Принц тъжен — сериозно потвърди Шишко и поклати тежко и съчувствено глава.
Сърцето ми се сви, но реших да го изпробвам.
— Не, Шишко, принцът не е тъжен. Радостен е. Отиде на чудна закуска с всичките си приятели.
Шишко ми се намръщи. За миг езикът му се подаде повече от обикновено и долната му устна се отпусна още надолу.
— Не. Днес принцът е тъжна песен. Глупави момичета. Тъжна песен. Ла-ла-ла-ли-ло-ло-ло-ло-о — изпя скръбно слабоумният.