Тя изтрака с лъжица в чинията и от нея подскочиха пръски каша.
— Не мога. Снощи направих всичко по силите си, за да се преструвам на спокойна. А сега не бих могла да му покажа истинските си чувства към него по друг начин, освен с нож, вуйчо.
— О, колко добре ще се отрази това на майка ти и малката ти сестра. — Каза го тихо, но лицето на Елиания замръзна, сякаш говореше за смърт и болест в съседната стая. Отпусна гордата си малка брадичка и склони глава пред него със сведени клепачи. Усетих силата на волята й, докато се мъчеше да се овладее, и внезапно забелязах колко се е променила през прекараните в Бъкип месеци. Пиотре продължаваше да я нарича „рибке“, но това бе различно момиче от онова, което зърнах за първи път. Последните следи от детето бяха избити от нея от безмилостното общество на замъка. Сега тя говореше с решимостта на жена.
— Ще направя каквото трябва за дома на майка ми, вуйчо. Знаеш го. Ще сторя всичко, за да „засека“ рибата.
Вдигна поглед към него. Устните й бяха твърдо стиснати, но в очите й имаше сълзи.
— Не това — тихо рече той. — Все още не, а може би никога. Поне така се надявам. — Въздъхна. — Но трябва да бъдеш топла с него, Ели. Не можеш да му покажеш гнева си. Сърцето ми се къса, че трябва да ти го казвам, но трябва да изглеждаш незасегната от обидата му. Усмихвай му се. Дръж се, сякаш нищо не се е случило.
— Трябва да направи повече от това.
Не виждах кой говори, но познах гласа на прислужницата. След малко се появи в полезрението ми. Този път я огледах по-внимателно. Изглеждаше горе-долу на моята възраст и бе облечена просто като слугиня. Но въпреки това се държеше, сякаш тя командва тук. Косата и очите й бяха черни, скулите — широки, носът — малък. Поклати глава.
— Трябва да изглежда смирена и благоразположена.
Пиотре стисна зъби. Реакцията му накара жената да се усмихне. Продължи да говори с очевидно задоволство:
— И да го накараш да си мисли, че ще му… отстъпиш. — После гласът й стана по-дълбок. — Накарай принца на селяните да клекне пред теб, Елиания, и го дръж в това положение. Не бива да поглежда към друга, не бива дори да си помисля за друга в леглото си, преди да се ожени. Трябва да е единствено твой. Трябва да го направиш свой, и телом, и духом. Чу предупреждението на Господарката. Ако се провалиш, ако той кривне и направи дете на някоя, ти и близките ти сте обречени.
— Не мога да го направя — избухна момичето. Изтълкува погрешно ужасения поглед на вуйчо си като укор и продължи отчаяно: — Опитах, вуйчо Пиотре. Опитах. Танцувах с него, благодарих му за подаръците и се мъчех да изглеждам очарована от отегчителните му приказки на селския му език. Но всичко това е безсмислено, защото ме мисли за малко момиченце. Презира ме като дете, като дар от баща ми просто заради успеха на преговорите.
Вуйчо й се облегна в стола си и побутна недокоснатата си закуска. Въздъхна тежко, после изгледа свирепо прислужницата.
— Чу я, Хеня. Тя вече опита дребната ти противна тактика. Не я иска. Той е момче без огън в кръвта. Не знам какво повече можем да направим.
Елиания внезапно изправи рамене.
— Аз знам. — Вирна брадичка и в черните й очи отново блеснаха пламъчета.
Той поклати глава.
— Елиания, ти си…
— Не съм дете, нито просто момиче! Не съм момиче, откакто ме натовариха с този дълг. Вуйчо. Не можеш да се отнасяш към мен като с дете и да очакваш останалите да ме виждат като жена. Не можеш да ме обличаш като кукла, да ме увещаваш да съм сладка и послушна като малкото съкровище на леля и да очакваш, че ще съм привлекателна за принца. Той е израснал в този двор, сред всички тези жени, сладки като разглезени рибки. Ако съм просто поредната, няма дори да ме забележи. Нека направя каквото трябва. И двамата знаем, че ако продължа по същия начин, ще се провалим. Затова нека опитам по свой начин. Ако и тогава се проваля, какво повече ще изгубим?
Известно време той седеше и се взираше в нея. Тя извърна очи от пронизващия му поглед и загледа недокоснатите чаши чай. Взе своята и отпи, като през цялото време избягваше да го погледне в очите. Накрая той заговори; в гласа му се долавяше ужас.
— Какво предлагаш, дете?
Тя остави чашата си.
— Не каквото предлага Хеня, ако от това се боиш. Не. Тази жена предлага да му кажеш възрастта ми. Днес. Според неговите селски години, а не според моите на Божиите руни. И също поне за днес да ми позволиш да се облека и държа като дъщеря от майчиния ни дом, да бъда обидена, че е предпочел красотата на друга пред моята, и да го обявя пред всички. Да ме оставиш да го накарам да клекне, както нареди. Но не със сладникави увещания, а с камшик, като куче, както си заслужава.