— Елиания! Забранявам! — заповеднически отсече прислужницата.
Пиотре рязко се изправи и вдигна високо ръка.
— Махай се, жено! Махай се от очите ми, или си мъртва. Кълна се. Ако не се махнеш, ще те убия!
— Ще съжаляваш за това! — озъби се Хеня, но побърза да се изнесе. Чух как вратата се затваря.
Пиотре заговори отново. Думите му бяха бавни и тежки, сякаш можеха да предпазят Елиания от някаква пропаст.
— Няма право да ти говори така. Но аз имам, нарческа. Забранявам ти.
— Забраняваш ми? — попита тя и разбрах, че Пиотре е изгубил.
На вратата се почука и влезе баща й. Елиания веднага се оттегли с обяснението, че трябва да се облече подходящо за ездата с принца. Веднага щом тя излезе от стаята, баща й започна да говори нещо за закъсняла пратка стоки. Пиотре отговаряше, но погледът му все се задържаше върху вратата, зад която бе изчезнала Елиания.
Малко по-късно излязох предпазливо в слугинската си килия и още по-предпазливо пристъпих в топлите и просторни покои на лорд Златен. Той седеше на масата и довършваше своята част от обилната закуска, която ежедневно поръчваше за двама ни. Сигурно целият двор се чудеше как кръстът му си остава все така стегнат въпреки огромния му сутрешен апетит.
Златният му поглед се обърна преценяващо към мен.
— Хм. Сядай, Фиц. Няма да ти пожелая добро утро, защото явно вече е твърде късно за това. Ще споделиш ли какво е помрачило така настроението ти?
Безсмислено бе да лъжа. Седнах на стола срещу него, напълних чинията си от подноса и заразказвах за светския гаф на Предан. Нямаше защо да не го правя. Имало бе достатъчно свидетели и бях сигурен, че Шутът щеше да научи новината съвсем скоро, ако не бе видял случката със собствените си очи. Не споменах нищо за Копривка. Дали от страх, че ще се съгласи със Сенч? Не съм сигурен. Просто исках да запазя това за себе си. Не казах и какво съм видял през шпионката. Трябваше ми време да го обмисля, преди да го споделя с когото и да било.
Когато най-сетне приключих, той кимна.
— Снощи не бях там. Предпочетох да чуя един островен менестрел, който пристигна наскоро. Но вестта ме настигна още тогава, малко преди да се оттегля. Вече ме поканиха да яздя с принца тази сутрин. Ти ще дойдеш ли? — Кимнах и Шутът се усмихна. После лорд Златен попи устни с кърпата си. — Ама че неприятен гаф. Слуховете ще са възхитителни. Чудя се как ли кралицата и съветникът й ще успеят да оправят бъркотията?
На това не можеше да се отговори лесно. Знаех, че ще използва суматохата и ще задълбае там, където бе истинската му преданост.
Щом изядохме всичко, отнесох празните съдове в кухнята и се задържах малко там. Да, слугите вече клюкарстваха и си подхвърляха, че може би между лейди Преди и принца има нещо повече от обикновена игра на камъни. Някой вече твърдеше, че ги е видял да се разхождат сами в заснежените градини преди няколко вечери. Една прислужница каза, че херцог Шемши бил доволен, и цитира думите му, че не виждал съществена пречка пред двамата. Сърцето ми се сви. Херцог Шемши бе силен. Ако потърсеше подкрепата на благородниците за връзката между племенницата му и принца, това би могло да сложи край на годежа и на съюза с островитяните.
Видях и още нещо, което ме направи още по-подозрителен. Прислужницата на нарческата, която бях видял да се кара с Пиотре, забърза през вратата на кухнята и излезе в двора. Беше облечена топло, с тежко наметало и ботуши, сякаш щеше да излиза на дълга разходка в студения ден. Предположих, че сигурно господарката й я е пратила с някаква задача в града, но пък не носеше пазарска кошница. Нито пък приличаше на човек, когото да избереш за подобно нещо. Ако не бях обещал на принца, че ще присъствам на ездата, щях да я проследя. Но вместо това забързах нагоре да се облека.
Лорд Златен вече довършваше костюмирането си. За миг се запитах дали джамайлийските благородници наистина се обличат така пищно. Плътни тъкани покриваха пласт след пласт стройната му фигура. На стола го очакваше тежка кожена пелерина. Шутът определено не понасяше студа и лорд Златен явно споделяше същата слабост. В момента вдигаше дебелата си яка. Дългата му тясна ръка ми махна да побързам към стаята си, докато продължаваше да се кипри пред огледалото.
Хвърлих поглед към одеждите върху леглото ми и запротестирах:
— Но аз вече съм облечен!
— Не и както искам да бъдеш облечен. Дочух, че някои от младите лордове от двора също са се обзавели със слуги телохранители в бледите си опити да имитират стила ми. Време е да им покажем, че никоя имитация не може да се сравни с оригинала. Обличай се, Том Беджърлок.