— Нещастната ми душичка! — беше всичко, което успях да отговоря, с тон на най-искрено съжаление. За моя най-голяма изненада Лорна се обърна към мен и ме прегърна.
— Любими, аз имам теб. Теб и само теб. Моят живот и твоят са едно и също нещо.
— Просто не мога да повярвам — прошепнах в малкото ушенце, преливащ от гордост и щастие, — че ме обичаш толкова силно, та заради мен си готова да се откажеш и от всичките си привилегии.
— Заради мен ти би ли се отказал от стопанството си, Джон? — извика Лорна, като отскочи назад и ме погледна в очите. — Би ли се отказал от майка си, от сестрите си и дома си, от всичко, което имаш на този свят?
— Разбира се, и то без изобщо да се замисля. Та ти го знаеш, Лорна.
— Вярно е, че го знам, и точно затова толкова те обичам.
Не можех да не повярвам на тези чисти дълбоки очи и все пак чувствувах, че светът тепърва щеше да каже своята дума относно нашите намерения. За момента обаче бях много горд и го показах. Надявах се, щеше да се докаже, че Лорна произхожда от честно и благородно семейство, но въпреки това ме обича и е моя.
Затова я заведох в къщи, където тя веднага падна в мамините обятия. Оставих ги хубаво да си поплачат, а Ани беше готова да им помогне всеки момент.
Накрая решихме, че ако състоянието на Джереми Стикълс не се подобри дотолкова, че поне малко да възвърне говора си, за да ни посъветва, аз трябва възможно най-бързо да се кача на коня си и да замина за Уочет.
Но въпреки всичките ни грижи, вместо да се подобрява, състоянието на полковник Стикълс се влошаваше все повече и повече. Един ден треската му прекалено се засили, за което беше виновна Лизи. От нея научил точно това, което мама и Ани не искаха да му казват, а именно, че сержант Блоксхам е написал подробен отчет за случилото се и за раняването на командира си, и по двамата адвокати го е изпратил направо в Лондон.
Сержант Блоксхам, най-старши от оцелелите войници, след раняването на Джереми беше поел командуването. И тогава, изгаряйки от желание да служи вярно на родината си и да покаже колко е образован, той седнал и в продължение на три нощи писал чудесния си отчет. И тъй като бил чул, че нашата Лизи е известен познавач на литературата (както тя самата разправяше наляво и надясно), пожелал да научи мнението й за творбата си. Лизи внимателно го изслушала, след като предварително се уверила, че наоколо няма никой, който би могъл да им попречи. Добавила тук-там по някоя думичка, но повече махнала, докато накрая заявила, че резултатът е прекрасен и стилът — много изящен. Още в същия миг сержантът се влюбил в нея.
Това прекрасно литературно произведение било отнесено в Лондон от двамата служители на Върховния съд, които облякохме и хранихме в продължение на три дни. После, като взеха два наши коня, тези добри хорица се отправиха към Данстър, където ги оставиха и си наеха други, с които потеглиха към Лондон. Живяха у нас толкова кратко, че когато си отидоха, не чувствувахме липсата им, особено на фона на силната ни тревога за Джереми Стикълс.
След като новината за отчета на Блоксхам стигна до ушите му, Джереми поне две седмици се намираше между живота и смъртта. Чувствувах, че ще се подобри само ако успеехме да приповдигнем духа му. Затова започнах да се карам на Блоксхам, да го наричам с всякакви обидни имена и да го хуля така, както и Джереми не би го хулил. Накрая Джереми почти му прости и видимо се успокои. След това треската му бързо започна да минава.
Но тъй като не знаехме какво може да ни се случи нито дори кога щяха да ни вземат Лорна, един ден аз все пак потеглих към Уочет. Яздех добре въоръжен, без да се боя от разбойниците, понеже, както приказваха хората, откак бях хвърлил оръдието във вратата им, дори те започнали да се страхуват от мен. Освен това се говореше, че сред тях се ширело убеждението, че животът ми е омагьосан и че не ме лови ни куршум, ни снаряд. Всеки знаеше, че бях преминал невредим през най-гъстата им стрелба. Аз обаче бях сигурен, че вероятността Карвър да споделя тези суеверни мнения беше много малка, и от него изпитвах някакъв неопределен ужас, макар че бях готов да се, изправим един срещу друг.
XLII глава
СТАРАТА БАВАЧКА НА ЛОРНА
Когато почуках на вратата на малката странноприемница, никой не ми отговори, никой не дойде да ми отвори. Дълго чаках, загледан към морето. После почуках отново, тъй като конят ми беше гладен, и след като отново мина доста време, един глас попита през ключалката:
— Кой си ти, който желаеш да влезеш?
— Момчето, което беше на помпата, когато каретата се счупи в Далвъртън — отговорих аз.