— Разбира се, че с право. Как може такъв досетлив човек като Стикълс да сгреши по отношение на стар глупак като мен? Но защо не дойдеш да видиш нашия бунт, Джон? Сега ще ти доверя всичко. Само ми дай дума, че ще мълчиш, и най-вече, че нищо няма да казваш на майка си.
— Давам ви думата си — казах, въпреки че никак не ми харесваха тези обещания. Любопитството ми обаче така се беше разпалило, че не можех да мисля за нищо друго, а и не бях много убеден, че вуйчо Бън нещо не беше мръднал.
— Пийни още едно вино, момчето ми — извика бодро той, като че с десетина години подмладен. — Ти ще ми станеш съдружник. Само силата ти ще ни спести два коня. Ела да видиш нашия бунт, момчето ми, и от тази вечер ти си богат човек.
— Но къде трябва да отида, за да го видя? Къде да го намеря, сър?
— Чакай ме — отвърна той все още с набръчкано от съмнения чело, — ще дойдеш сам, разбира се, чакай ме при Омагьосаното тресавище утре сутринта.
Понеже знаех, че мистър Хъкабак е човек, който държи на думата си, на другата сутрин взех мерки да съм навреме на мястото на срещата. Трябва да си призная, че изпитвах известно безпокойство, но правех всичко възможно да не мисля за това. И все пак, преди да изляза от къщи, пъхнах в пушката десетина патрона.
Понеже бях съвсем сам и пеша, предпочетох да мина по обиколния път. Тръгнах в осем часа, без да се обадя на никого, и пристигнах на мястото, което Джон Фрай някога ни беше описал.
Бях решил да стигна до дъното на тази загадка (ако такава изобщо съществуваше), затова си проверих пушката, след което смело се заспусках по стръмния склон, твърдо решен да застрелям всяка вещица или магьосник. За мое учудване обаче наоколо цареше спокойствие и когато стигнах началото на голямото кално тресавище, там нямаше и помен от мистър Хъкабак или от друг човек освен мен. Затова седнах в една скална ниша и започнах да си припомням всички стари легенди, свързани с мястото.
Все още се чудех дали има нещо вярно в тези предания, когато от другата страна на голямото черно блато се появи конник, но така внезапно, като че ли беше изскочил изпод земята. Отначало малко се поуплаших, но скоро разпознах вуйчо Рубън, който беше дошъл да ме търси. За да отида при него, трябваше внимателно да заобиколя ужасното тресавище, а той не продума нищо, докато не стигнах от неговата страна.
— О, глупчо, та тебе те е страх — взря се в лицето ми той, след като се бяхме здрависали. — Трябва ми някой смел, силен и мълчалив млад човек. И след това, което чух да се приказва за битката при Портата на Дун, смятах, че поне в смелостта ти мога да съм сигурен.
— Разбира се, че можете — отвърнах, — но там, където мога да видя неприятеля, а не където има вещици и магьосници.
— Млъкни, глупако! — извика мистър Хъкабак. — А сега, Джон Рид, завържи коня ми, но не много близо до блатото. — След тези думи вуйчо Рубън се хвана за гривата на коня и слезе от него както слиза човек с отслабнали от старост крака и както аз самият започвам да правя сега, когато пиша тези редове. Предложих му ръката си, но не я прие.
— Следвай ме стъпка по стъпка — каза ми той, след като завързах коня му за едно дърво. — Земята не крие смъртна опасност (както Омагьосаното тресавище), но много места са опасни. Вече добре съм ги научил.
Без повече приказки той ме поведе, криволичейки по разни мочури, докато стигнахме една кръгла дупка като кладенец, опасана с нещо като дървен парапет. За пръв път виждах подобно нещо и се зачудих защо им беше притрябвал кладенец при всичката тая вода наоколо, Край отвора имаше малки купчинки кафяви камъни. Те веднага ми напомниха за странните разкази, които бях слушал за някои мини в Корнуол.
— А сега, ще дойдеш ли да се срещнеш с магьосника, или смелостта ти ще ти изневери?
— Изобщо не трябва да се говори, че съм смел човек, ако не вляза там, където влизате вие, сър.
Той не каза нищо повече, а ми направи знак да вдигна тежко дървено приспособление, приличащо на голяма клетка, което беше поставено в малка яма, издълбана на около ярд от отвора на шахтата. Вдигнах го и го пуснах в кладенеца, където увисна на дебела напречна греда, забита на нивото на земята. Някакво въже минаваше през макара, закачена в средата на гредата и изчезваше надолу в шахтата.
— Аз ще сляза пръв — каза вуйчо Бън. — Ти си прекалено тежък и е опасно. Когато кофата се качи отново, последвай ме, ако си достатъчно смел.
После изсвири и отдолу му отговори друго изсвирване. Качи се в клетката или кофата, както й викаше, и се заспуска. Въжето весело се заизнизва през макарата и само след миг вуйчо Бън изчезна от погледа ми.
Не бях много сигурен дали трябва да се спускам в шахтата, но после се засрамих от себе си и когато най-после кофата се показа, стъпих в нея, но въпреки всичките ми усилия зъбите ми тракаха. Хванах се за въжето, тъй като се боях, че дъното няма да издържи тежестта ми, въпреки че се бях заклещил като яйце в чашка и никога не бих могъл да падна.