Колкото по-надолу потъвах, толкова по-черни ставаха стените на шахтата. Накрая клетката се удари така силно в земята, че ако не се държах за въжето, щях да се претърколя. Две големи факли осветяваха цялата тази тъмнина. Едната я държеше вуйчо Рубън, а другата — някакъв нисък, набит човек, чиито черти ми се сториха много познати.
— Добре дошъл в царството на златото, Джон Рид — каза мистър Хъкабак, като се усмихваше със старата си суха усмивчица. — По-голям страхливец никога не е слизал в шахтата, нали Карфакс?
Докато излизах от кофата, силно ударих крака си в ръба й, което разсмя вуйчо Бън. Разтърках ожуленото, а после се огледах наоколо, доколкото беше възможно на тази светлина. Успях да различа само някакъв малък тунел с подпори от двете страни, който потъваше в мрака. Затова зачаках да заговорят те, тъй като не знаех какво очакват от мен.
— Струва ми се, че си разочарован, Джон — каза вуйчо Рубън, който на светлината на факлите изглеждаше син. — Може би си очаквал да видиш златен покрив, златни стени и златен под, а, Джон Рид?
— Ха, ха! — изсмя се Карфакс. — Сигурно това е очаквал. Да, да, сигурно е така.
— Грешите — отвърнах, — но действително очаквах нещо повече от тъмнина и мръсотия.
— Ела тогава, момчето ми, да ти покажем нещо по-хубаво. Имаме нужда от силната ти ръка за една работа, която победи всички ни.
След тези думи вуйчо Бън ни поведе по тесен проход. Вървяхме, докато стигнахме до някакъв огромен, заоблен каменен блок, колкото маминия дъбов гардероб. Около него имаше няколко тежки ковашки чука, част от тях — със строшени дръжки.
— Ах ти, разбойнико! — каза вуйчо Бън и ритна камъка. — Мисля, че най-после и твоят час настъпи. Сега, Джон, дай ни доказателство за нещата, които се приказват за теб. Вземи най-големия от тия чукове и счупи този камък на две. Вече две седмици се борим с него, а е орех, който си струва да се разчупи. В мината обаче няма нито един човек, способен да залюлее този чук, макар че всички се опитваха.
— Ще направя всичко възможно — казах и си свалих палтото и жилетката, като че ли щях да се боря, — но боя се, че и за мен ще е много трудно.
— Да, да, сигурен съм, че е така — съгласи се Карфакс. — За това трябва корнуолец, и то голям, а не дребосък като мен. Няма човек извън Корнуол, способен да разчупи този камък.
— Бога ми — казах аз, — знам нещо за теб, приятелю, или във всеки случай, за семейството ти. А повечето от вашите корнуолци съм победил на борба, макар че не аз съм този, който трябва да говори за това. Имайте предвид обаче, че ако ви разбия скалата, ще ми дадете част от златото в нея.
— Ти да не мислиш, че ще видиш как отвътре изпада злато като ядка от орех, глупаво момче? — попита вуйчо Рубън. — Сега ще чупиш ли камъка, или няма да го чупиш? Убеден съм, че можеш да го направиш, макар че си само едно обикновено момче от Съмърсет.
От начина, по който гледаше Карфакс, докато говореше, разбрах че вуйчо Бън се гордееше с графството си и щеше да се разочарова ако не успеех да разчупя камъка. Затова грабнах чука, замахнах високо над главата си и го стоварих с всички сили в средата на скалата. Ехото от удара така отекна из галериите, че всички миньори дотичаха да разберат какво става. Карфакс обаче само се усмихваше, тъй като камъкът все още си беше цял. Ударих го още веднъж със същия резултат. Вуйчо Бън изглеждаше ядосан, а всички миньори победоносно се захилиха.
— Това малко чукче е много леко — извиках аз. — Я някой да мл даде по-здраво въже.
Взех двата най-големи чука и с помощта на въжето ги завързах за първия, за да направя удара по-силен. След като здраво завързах трите чука, усмихнах се на вуйчо Бън и завъртях могъщия инструмент над главата си, просто да проверя дали ще успея да се справя с него. Миньорите извикаха от възторг, тъй като бяха честни мъже, които искаха да видят какво можех да направя с камъка.
После силно залюлях чука и с всички сили нанесох мощен удар, който пръсна огромния камък и по разчупените повърхности блестяха златни жилки:
— Ха сега, Саймън Карфакс! — победоносно извика вуйчо Бън. — Ще се намери ли човек в Корнуол, който може да направи такова нещо?
— Да, дори и повече — отвърна той, — но за едно момче извън Корнуол работата си я бива.
Доволен бях, че все пак съм им помогнал по някакъв начин, понеже, както изглеждаше, камъкът е бил твърде голям, за да го изтеглят през галерията, и твърде здрав, за да го разчупят. Сега обаче го преместиха без всякакво затруднение — вдигаха го парче по парче и старателно обираха всички отломки.