Сега вече имах право да влизам, тъй като часовоят ме познаваше като човек, който беше разтрошил големия камък. Веднага изпратиха клетката и Карфакс ме посрещна на дъното.
— Дошъл съм да говоря с теб, Саймън Карфакс, макар че според мен изобщо не заслужаваш човек да си прави целия този труд.
— Тогава не се затруднявайте да ми казвате нищо — отвърна той, — тъй като не желая да създавам грижи на никого.
— Няма да го направя заради теб, а заради дъщеря ти. Дъщерята, която ти остави да умре от глад в това диво мочурище.
Човекът втренчи в мен бледите си сиви очи и когато извика, трепереше не само гласът му, но и цялото му тяло: „Това е лъжа, човече! Никога мое дете не е оставяно да умре от глад в мочурищата.“ Въртеше в ръцете си дръжката на търнокопа, като че ли жадуваше да го стовари отгоре ми.
— Може би неправилно съм те обвинил, Саймън — отвърнах много тихо. — Ако е така, моля те да ме извиниш. Но ти не доведе ли със себе си от Корнуол едно малко момиченце на име Гуени, за което се предполага, че ти е дъщеря?
— Да, тя беше моя дъщеря. Последното ми и единствено петгодишно дете. И за нея бих дал цялата мина и всичкото злато, което някога изобщо ще излезе оттам.
— Ще я имаш и без мини и злато, но само ако ми докажеш, че не си я изоставил нарочно.
— Да я изоставя нарочно! Аз да изоставя Гуени! — извика той с такова чувство, че веднага му повярвах. — Казаха ми, че е умряла и че са я погребали, с което погребаха и половината ми сърце. Значи, нарочно са ме излъгали, злодеите.
— Тези злодеи сигурно са те излъгали, защото девойката е жива и е при нас. Ела с мен и ще я видиш.
Заведох го у дома и го оставих в обора (за да не се изплаши момичето), а аз отидох да я потърся. Открих я в кухнята, където както обикновено воюваше с нашата Бети.
— Ела, Гуени — казах й, — имам известие за теб, Гуени, от господ на небето.
— Не ми говори за него — отвърна тя. — Той е забравил за мен.
— Не, не е забравил, глупавичката ми. Ела да видиш кой е в обора.
Гуени ме погледна и в следващия миг вече знаеше. Знаеше го по-добре, отколкото ако й бях казал, че съм довел баща й. Не каза нито дума, а хукна към обора, за да се срещне с отдавна изгубения си баща.
Както се оказа, нещастният човек дошъл от Корнуол с дъщеря си. Оставил я да го почака, а той се спуснал в мината, за да си уреди работата. Възнамерявал да се върне след около час и да я настани в някоя от съседните ферми. Но съдружниците на вуйчо Бън, които го били довели чак от Корнуол заради големите му познания по металите, искали да запазят цялото начинание в пълна тайна и не можели да разрешат на миньорите да гледат децата си в околността. Затова го държали три дни пиян и когато изтрезнял достатъчно, за да запита за дъщеря си, казали му, че е умряла. Била се приближила много до шахтата, подхлъзнала се и паднала вътре.
Без да съм имал никакви лоши намерения, тъй като исках да направя само добро, оказа се, че съм навредил сериозно на плановете на вуйчо Бън. Гневът, който изпита Саймън Карфакс, когато разбра какъв номер са му изиграли, не беше по-малък от щастието, че е намерил дъщеря си. А не можех и да го обвинявам, особено след като ми разказа всички подробности, свързани със задълженията му в мината. Всичко беше подло и безсърдечно, и недостойно за хора със семейства.
Що се отнася до мен, аз лично нямах никакви амбиции да ставам миньор, а и положението, до което златотърсачеството бе докарало вуйчо Бън, съвсем не беше окуражаващо. Моята работа беше да ора нивите, а не като кърт да се ровя дълбоко под земята, за да търся жълтите корени на злото. Освен това същото лято точно между сенокос и жътва ми беше отправена покана, която просто бях принуден да приема, ако не исках завинаги да се откажа от борбата и да загубя всички отличия, които бях спечелил за своето графство.
В Корнуол се беше появил могъщ великан. Обиколката на прасеца му беше двайсет и пет инча, ширината на раменете му — два фута и три инча, височината му — седем фута и девет инча. Обиколката на гръдния му кош беше седемдесет инча, дланта му само беше един фут и на пазара не го ловеше нито един кантар. И така, този човек или по-скоро неговите привърженици и самохвалковци (тъй като самият великан беше много скромен) ми изпратиха храбро и надменно предизвикателство да се срещна с него на ринга в град Бодмин през първия ден от август или да предам шампионския си колан на техния пратеник.
Няма защо да отричам, че отначало малко се поуплаших. Моята гръдна обиколка беше само шейсет инча, мерено без дрехи, прасецът ми нямаше пълни двайсет и един, ширината на раменете ми беше два фута, а и на височина бях само шест фута и девет инча. Мама обаче не можеше да повярва, че този човек е способен да ме победи, и тъй като и Лорна поддържаше същото мнение, реших да отида, за да си премерим силите. Обещаха да ми платят всички разноски и сто лири отгоре, в случай че победя шампиона им — толкова бяха самоуверени тези корнуолци.