Понеже историята ми е прекалено добре позната, тук няма да я повтарям. Ще бъде достатъчно само ако кажа, че намерих великана точно толкова голям, колкото ми го бяха описали. Достатъчно, за да се ужаси всеки човек. Доверявайки се обаче на опита и познанията, които имах в борбата, реших да го поваля по гръб. Но когато ръцете ми го обхванаха, веднага почувствувах, че той няма кости. Тялото му хлътна някак навътре и аз се уплаших да не го пречупя. Той легна по гръб и ми се усмихна, а аз му се извиних.
Тази история вдигна много шум на времето и популярността ми нарасна, макар че лично аз чувствувах, че не заслужавам похвали за последната си победа. Обичам хубавата борба и точно несигурността прави радостта от победата по-голяма, докато в този случай със същия успех можеха да ме изпратят да се боря с някоя копа сено. Все пак взех стоте лири и реших да ги похарча до последното пени за подаръци за мама и Лорна.
След това посещение в Корнуол, с парите от наградата в джоба, се прибрах пеш от Оукхемптън до Оър, за да спестя известна сума за сватбата си. Бях решил да не приемам богатството на Лорна. Малко или голямо, не го желаех. Имахме намерение да го дадем всичкото за благотворителни нужди. С Лорна отдавна се бяхме разбрали по този въпрос.
И така, когато влязох в кухнята, заварих мама толкова щастлива и благодарна да ме види отново здрав и читав, че дори не ме попита за парите. Лизи също беше по-мила и по-нежна от обикновено, особено след като ме видя, че изсипвам златни гвинеи във формата за пудинг. Но от начина, по който ме гледаха, веднага разбрах, че нещо не е наред.
— Къде е Лорна? — попитах накрая, след като дълго се опитвах да не задавам този въпрос. — Искам да дойде да види моите пари. Никога досега не е виждала толкова много.
— Уви! — тежко въздъхна мама. — Ще види много повече, отколкото би било добре за нея. Дали някога отново ще я видиш, Джон, зависи само от нея.
— Какво искаш да кажеш, мамо? Да не сте се скарали? Защо Лорна не идва при мен? Отговорете ми най-после.
— Стига, Джон, не бъди толкова нетърпелив — без да бърза, отвърна мама, защото истината беше, че ме ревнуваше от Лорна. — Ти съвсем спокойно би могъл да чакаш и цяла седмица, за да си дойде майка ти, нали, Джон? Въпреки че тя е най-добрият ти приятел. Нима някой би могъл да запълни мястото й? — и като се замисли, че някога няма да я има, мама се извърна и се разплака.
Междувременно съвсем се бях вбесил.
— Слушай — казах на Лизи, — ти поне имаш малко мозък. Ще ми кажеш ли къде е Лорна?
— — Лейди Лорна Дугал замина за Лондон, братко Джон, и няма вероятност да се върне отново. Ще трябва да се опитаме да живеем някак и без нея.
— — Ах ти, малка… — извиках аз, като я нарекох нещо, което не се осмелявам да напиша, тъй като никой от вас не е свикнал на такъв език. — Моята Лорна си е отишла! Моята Лорна си е отишла! Без дори да ми каже довиждане! Вашата злоба я е накарала да си отиде.
— Много грешиш — отвърна тя. — Нима толкова низши същества като нас биха могли да изпитват злоба или любов към хора, които стоят толкова над тях? Лейди Лорна Дугал замина, защото не можеше да не замине, и изплака толкова сълзи, че бяха достатъчни да разкъсат десет сърца — ако сърцата изобщо могат да се късат, Джон!
— Мила Лизи, колко си добричка! — извиках, без да обръщам внимание на иронията й. — Разкажи ми всичко, скъпа, повтори всяка нейна дума.
— Това няма да ми отнеме много време — отвърна Лизи, без да се трогне ни най-малко. — Милейди говори много малко с всеки друг освен с мама и с Гуени Карфакс. Но тъй като Гуени замина с нея, тази част от благодеянието е загубена. Остави обаче писмо за „бедния Джон“, както великодушно те нарече. Колко важна изглеждаше в прекрасните дрехи, които й донесоха!
— Къде е писмото, подло същество?
— Писмото е в малкия бюфет до леглото на Лейди Лорна, където си държеше диамантената огърлица, която откраднаха.
Без да продумам повече, хукнах към стаята на моята изчезнала Лорна, така че и последната дъска в къщата се разтрепера. Всичко ь писмото беше така простичко, така познато и изпълнено с толкова любов, че не можех да желая нищо повече. Ето какво пишеше в част от него — останалото не съм длъжен да разкривам пред непознати: „Моя единствена любов, ти, който някой ден ще бъдеш и мой стопанин! Не ме съди твърде строго, че те напускам, без да ти кажа даже сбогом, тъй като не мога да убедя мъжете да чакат, при положение, че не се знае кога ще се върнеш. Някакъв си мой чичо — казват, че бил известен лорд — ме чака в Данстър, понеже го е страх да се приближава много до Ексмур. Изглежда, аз, като дете на разбойници, ще трябва да платя за това, като живея под строго наблюдение на Отдела за граждански дела към Върховния съд. Определили са чичо ми да ми бъде господар и настойник и аз трябва да живея под неговите грижи, докато навърша двайсет и една години. Паднах на колене и ги убеждавах, че не желая нито титли, нито пари, само да ме оставят където съм и където за пръв път разбрах какво е щастие. Те обаче само се смееха, наричаха ме «дете» и казаха, че трябва да говоря за това с Председателя на Върховния съд. Имали заповед и трябвало да я изпълнят; наредиха и на мистър Стикълс да им окаже съдействие в качеството си на кралски пратеник. Тогава, макар че ужасно ме болеше, че не мога да ти кажа поне едно «Довиждане, Джон», в общи линии бях доволна, че не си тук, за да им се противопоставиш. Почти сигурна съм, че нямаше толкова лесно да позволиш твоята Лорна да отиде при някакви хора, които никога, никога не биха се интересували от нея.“