По следите върху писмото разбрах, че тук моята мила отново беше плакала. Следваха няколко мили думи, прекалено мили, за да ги повтарям. Писмото завършваше с това благородно изречение: „В едно можеш да бъдеш сигурен — никаква разлика в положението, богатството или дори в самия живот не ще ме накарат да ти изменя. Преминахме през много изпитания и опасности, но между нас никога не е съществувало недоверие нито пък някога ще съществува. Всеки е вярвал на другия и така трябва да е и в бъдеще. Не вярвай на хората, ако ти кажат, че съм ти изменила.“ Следваше подпис: „Твоя единствена Лорна Дугал“.
Дали беше от радост, или от мъка, но едри сълзи потекоха от глупавите ми очи и закапаха върху Лорниното писмо.
„Няма съмнение, че всичко е свършено!“ — горчиво нашепваше разумът ми. „Вярвай ми, всичко ще се оправи!“ — сладостно отговори сърцето.
XLV глава
В ТЪРСЕНЕ НА ЗАБРАВА
В състоянието, в което се намирах, неразбиран от никого, без да има кой да ми прави компания, а и без да изпитвам желание за такава, е обяснимо защо непрестанно ми се искаше да бъда с нашия добър кон Кикъмс. Нещата така се бяха сложили, че Кикъмс беше горе-долу единственият кон, който сега можеше да носи огромното ми тегло, и по някаква неизвестна причина по времето на голямата ми скръб между нас се установи здрава връзка с взаимна симпатия. Аз отказвах да яздя друг кон, а Кикъмс не позволяваше на друг да го язди. А и беше ревнив като куче и налиташе и заплашваше да ухапе всеки, който се приближеше до него, когато бях на гърба му.
Тази година жътвата не беше миналогодишното приятно задължение. Реколтата беше по-богата, но зърното не беше така хубаво. Затова бях принуден по цял ден да работя като вол и да отлагам мислите за сполетялото ме нещастие за през нощта. Мракът обаче ме сварваше вдървен от умора и по-скоро способен да сънувам Лорна, отколкото да мисля за нея. Освен това сега в къщи беше така скучно и самотно без стоплящото присъствие на Ани и светлината на Лорнините очи, че човек не изпитваше желание дори да седне и да си изпуши лулата след вечеря.
Лизи никога не бе възприемала добре любовта ми към Лорна, макар че можеше да се държи много мило, стига да имаше някаква полза. А сега поведението и беше направо отвратително с подигравките й към Лорна и с непрестанните й язвителни подмятания. Що се отнася до мама, тя се държеше хладно и на разстояние. Бях очаквал, че ще ме приласкае, че след сполетялото ме нещастие ще ми обръща прекалено голямо внимание, дори бях си помислил колко ли ще ми е досадно, но сега липсата на подобни грижи направо ме ядосваше.
И така се случи, че нямаше с кого да си поговоря за Лорна. Капитан Стикълс беше заминал на юг, а Джон Фрай беше под чехъла на жена си. И като видях, че повече не мога да понасям това състояние, още на другия ден след като пшеницата беше ожъната, оседлах Кикъмс в пет сутринта и се отправих към енорията Моланд на гости на милата ми Ани. На мама не казах нито дума, като се надявах, че малко безпокойство ще й се отрази добре.
Конят измина разстоянието толкова бързо, че в девет часа Ани вече беше в ръцете ми.
— О, скъпоценната ми душичка! — извиках аз. — Как се държи Том с теб?
— Млък! — каза Ани. — Как се осмеляваш да питаш такива неща? Той е най-милият, най-добрият и най-благородният от всички мъже. О, Джон, недей да ревнуваш, защото е така. Всеки си има някаква дарба, не е ли така? Например по-добър човек от тебе няма, Джон, но съпругът ми притежава особено благородство на характера — и тя ме погледна като човек, току-що направил някакво голямо откритие.