— Дяволски съм щастлив да го чуя — казах аз. — Постарай се, мила, винаги да е такъв, и не му давай да пие уиски.
— Да, скъпи Джон — бързо отвърна Ани, не желаейки да разговаря на тази тема. — А как е милата Лорна? Господи, цяла вечност не съм те виждала! Предполагам, че на нея трябва да благодарим за това.
— Трябва да й благодариш за това, че ме виждаш, или по-точно, дошъл съм да си поговоря за нея с една мила и добра душица като теб. Според мен всички жени са полудели. Срам ме е да ти кажа дори как мама се държи с мен. А пък Лизи… — тук замлъкнах, понеже не знаех думи, които да са и достатъчно силни, и да не стреснат Ани.
— Да не искаш да кажеш, че Лорна си е отишла? — попита тя, силно учудена.
— Отиде си! Аз никога вече няма да я видя.
Като видя колко съм нещастен, Ани ме заведе в друга стая, където никой не можеше да ни безпокои. И макар че бях толкова подтиснат, не можех да не забележа колко красиво и дори изискано беше всичко наоколо. Ние в Ексмур нямаме много вкус, гледаме само да ни е топло и да има много ядене. Том Фагъс обаче притежаваше око за хубавото, беше виждал свят и обществото на големите хора.
— Бре! — извиках аз, забравил за миг всичките си беди. — Ние нямаме нищо такова в „Могилата на дъждосвирците“. Даже и вуйчо Рубън го няма в Далвъртън. Ще ми се да вярвам, че всичко е придобито по честен начин, Ани.
— Бих ли могла да седя на стол, който не е мой? — извика тя почервеняла.
Ани знаеше, че половината ми приказки не бяха казани сериозно и че си говорех само за да забравя болката си. Затова и не ми се разсърди.
— Какво се е случило, Джон? Ти изобщо не приличаш на себе си, а бузите ти не са такива, каквито трябва да бъдат. Май ще трябва отново да си дойда в къщи, щом жените така измъчват брат ми. Ние винаги сме се държали един за друг, Джон, и винаги ще се държим, знаеш това, нали?
— О, милата ми, никой не ме разбира така добре, както ти. Лорна се грижи прекалено много за мен, а другите — те пък прекалено малко.
— Но не и мама, о, не и мама, Джон!
— Не, мама несъмнено се грижи прекалено много, но иска всичко само за себе си и мисли за мен като за част от себе си. Решила е, че и мислите, и сърцето ми трябва да следват само нейните, и за мен да не съществува нищо друго.
След като помърморих малко, гневът ми премина и успях да разкажа на Ани цялата странна история на Лорна, нейното заминаване и малката вероятност, която имаше въобще да я види отново. Тя обаче ми каза да не приказвам такива работи, като смяташе, че всички жени са верни като нея. А после, за мое най-голямо учудване и мъка, не поиска да ме посъветва какво да правя, преди да е поговорила с миличкия Том.
Не исках отново да и причинявам мъка, като говоря против мъжа й, затова, когато той се върна за обяд, поставихме въпроса и пред него.
Що за човек беше той — веднъж не се изненада от нещо! Сега също заяви, че през цялото време подозирал такава работа. После започна да се хвали, докато почувствувах, че просто е мой дълг да го сваля малко на земята, защото, ако има нещо, което най-мразя, това е самохвалството. Ето защо му казах следното:
— Забрави разбойническите си дни. Оженил си се за дъщерята на честен човек и това не са подходящи приказки за пред нея. Може да си много умен, Том Фагъс, но за мен не си нищо, освен най-обикновен глупак, щом смесваш престъпните си наклонности с обработването на земята. Остави или едното, или другото. Не можеш да запазиш и двете.
Поувлякох се малко от истините, които говорех, както ми се случва понякога, и завърших речта си много сурово. Том нищо не можа да ми отговори. Само се облегна на стената и сложи ръка на гърдите си по начин, който накара Ани да се приближи тихо до него и да ме изгледа укорно.
— Ти ми направи голямо добро, Джон — каза той най-после и ми подаде ръката си, която трепереше. — На този свят няма друг човек, който би се осмелил да ми говори по този начин. Всяка казана от теб дума е вярна и когато си отидеш, дълго ще има за какво да си мисля. Ако никога преди не си правил добро, Джон, братко мой, то ти го направи сега.
Той се извърна, за да не видя колко е развълнуван, а Ани ме из-, гледа така, като че ли бях убил майка ни. Аз от своя страна толкова се разстроих от страх да не съм отишъл твърде далеч, че без да кажа нито дума, оседлах Кикъмс и си тръгнах, доволен отново да бъда на чист въздух.
Само за доброто на горкичката Ани така открито, даже рязко, бях казал на мъжа й какво мисля. Всички знаехме, че ако Том отново се върне към старите си навици, Ани ще умре от мъка. И единственият начин да се предотврати това, беше не да го ласкаем и величаем като герой (нещо, което той сам предостатъчно правеше), а да го убедим, че всичко това е глупаво и опасно за собствените му интереси.