И понеже продължавах да жадувам за компанията на някой, който можеше да ме разбере, реших да мина през Далвъртън. Така удължавах пътя си с осем мили, но какво беше това за млад и силен кон като Кикъмс, дори и с моята тежест отгоре му? И тъй като бях напуснал скуайър Фагъс и Ани много по-рано, отколкото възнамерявах, имах достатъчно време. Затова прехвърлих хълмовете и скоро бях в Далвъртън.
Хубавата си братовчедка срещнах на главната улица. Връщаше се от пазар с кошница в ръка.
— О, братовчедке Рут, та ти си пораснала — възкликнах аз. — Сигурен съм, че е така! Ти и преди това вече беше доста висока.
Дребното, девойче така се зарадва на думите ми, че макар и силно изчервена, ме дари с прекрасната си усмивка. После пристъпи напред да се здрависаме, въпреки че й направих знак да не се приближава, тъй като добре познавах нрава на коня си. Едва бях я докоснал, и Кикъмс се обърна и я захапа за лявата ръка. Рут изпищя от болка. Ударих го с всички сили по окото и макар че никога повече не можа да го използува, продължаваше да стиска зъбите си. Пак го ударих, този път по челюстта, грабнах момичето, сложих го на седлото пред мен и извиках на хората, които гледаха отстрани, колкото се може по-скоро да изпратят лекар в дома на мистър Рубън Хъкабак.
Дръпнах юздата така, че почти отнесох долната му челюст, а с двете шпори разпрах хълбоците му и Кикъмс получи своя малък урок. Когато стигнахме до къщата на вуйчо Рубън на върха на хълма, това лошо животно направо беше щастливо, че най-после може да спре.
Веднага скочих от гърба му и пренесох девойката в стаята й. Рут беше прималяла и уплашена, но бавно започна да се съвзема. Зарадван, че вече е в безопасност, наведох се и я целунах — нещо, което един братовчед има право и е длъжен да стори.
— О, милата ми, той те ухапа ужасно. Покажи ми нещастната си ръка, скъпа.
Тя простичко си повдигна ръкава не толкова за да ми покаже къде е раната, колкото сама да я разгледа. Точно над меката извивка на лакътя видях кървавите следи, оставени от зъбите на Кикъмс. Видът на тези три отпечатъка ме накара съвсем да изгубя присъствие на духа и аз поднесох ранената ръка към устните си, за да спра кръвта и да изсмуча отровата. За моя най-голяма изненада обаче Рут бързо се отдръпна от мен. Знаех, че ухапването от кон е по-отровно и от ухапването на куче, а дори и от това на котка. В бързината бях забравил, че Рут можеше неправилно да изтълкува жеста ми. Но тъй като знаех в каква опасност се намира, не обърнах никакво внимание на чувствата и.
— Не прави глупости, братовчедке Рут — казах й, като я хванах така здраво, че да не може да се измъкне, — отровата прониква в теб. Мислиш ли, че го правя за удоволствие?
Като разбра грешката си, такъв срам се изписа на лицето й, че ми стана неудобно да я гледам.
Изсмуках раните на нещастната й ръка до такава степен, че дупките направо побеляха.
Когато мистър Хъкабак се прибра, Рут със сълзи на очи заяви, че дължала живота си на братовчеда Рид. Старецът изведнъж стана много мил с мен, защото, ако изобщо обичаше някого на този свят, то това беше малката му внучка.
Поободрих клетата Рут с подробно описание на изисканите Анини мебели, а после продължих с моите собствени неволи и внезапното заминаване на Лорна. Приключих, като с малко изкуствено равнодушие заявих, че никога повече няма да я видя отново и че трябва да направя всичко възможно да я забравя, тъй като сега тя стои толкова по-високо от мен.
Нямах намерение да говоря за това, но Рут ме слушаше така мило и така жадно, че просто не можах да се спра.
— Не бива да говориш така, братовчеде Рид — каза тихо тя, като извърна поглед от мен. — Нито една дама не може да стои над един мъж, който е честен, смел и благороден. И ако ти заслужаваш сърцето й, тя никога няма да ти позволи да се откажеш от нея, независимо от всичкото си богатство и благородно потекло.
Каза това и припадна в ръцете на прислужничката си Сали, която влезе тъкмо навреме. Несъмнено през цялото време, докато говореше с мен, Рут бе страдала от силни болки.
Казах да й предадат, че пак ще дойда да видя как е и да си прибера Кикъмс щом намеря малко свободно време, тъй като беше по жътва. Дадох напътствия как да се грижат за коня ми и скоро бодро крачех към „Могилата на дъждосвирците“.
Не мога с думи да опиша радостта на мама от моето завръщане в момент, когато вече беше загубила всякаква надежда. Беше решила, че понеже се е държала зле с мен, сигурно съм заминал за Лондон.