Един ден в началото на юли се върнах от сенокос някъде около пладне или малко по-късно, за да взема сайдер за всички косачи. Тази година косенето не беше шега, тъй като лятото се случи необикновено дъждовно (дори и за нашата дъждовна страна). Валеше почти всеки ден, но все някак трябваше да се коси. А как щеше да съхне сеното, не знам. Просто се надявахме, че времето ще се оправи.
В двора заварих малка двуколка и се зачудих кой ли ни е дошъл на гости. Но когато влязох в кухнята, отмятайки мократа коса от очите си, заварих там Ани с моя кръщелник на ръце. Беше бледа, с подути очи и отначало нищо не можеше да ми каже. Не след дълго обаче, след като похвалих бебето, тя се усмихна, изчерви се и се разприказва, като че ли никога не си беше отивала оттук.
— Колко успокояващо е всичко тук! О, как обичам тази стара кухня. Виж, милото ми, виж какво има наоколо! Но кой ли е сложил там тенджерите? И, господи, как са ръждясали тиганите! И книга, някаква мръсна книга при чистите ножове. О, Лизи, Лизи!
— Най-добре е да спреш с тези приказки, защото те не могат да променят Лизи, а само ще накарат мама да се чувствува неудобно и нищо чудно да се скара с нея, а тя е толкова горда с домакинските си способности.
— Тя! — извика Ани, казвайки толкова много само с една дума. — Добре, Джон, разбира се, че си прав, ще се опитам да не обръщам внимание на тези неща. Но не е лесно след грижите, които съм положила, да видя как всичко отива по дяволите. Но, о, Джон, сполетя ме такава беда. И сегашните ми приказки са само преструвка.
— Не плачи, скъпа, не плачи, мила сестричке. Кажи ми какво се е случило? Всяко твое нещастие силно ще ме разстрои, но ще се опитам да го понеса.
— Добре, Джон, случи се следното. Том замина с бунтовниците и ти трябва, о, ти трябва да отидеш след него и да го върнеш в къщи.
XLVII глава
ПОБЕДЕН ОТ ДВЕ ЖЕНИ
Разчувствувах се от Анините сълзи, от нежността, с която ме убеждаваше, и най-вече от любовта, си към нея, но въпреки всичко заявих, че не мога да тръгна и да оставя къщата и имота, а най-вече мама и Лизи на благосклонността на безмилостните разбойници.
— Само това ли те спира, Джон? — попита Ани. — Ако знаеш, че са в безопасност, би ли тръгнал, Джон?
— Виж какво, не бързай толкова. Трябва да се обмислят много неща, а и положението може да се разглежда от различни ъгли.
— О, ти никога не си обичал Лорна! Нищо чудно, че я забрави толкова лесно! Ти не си способен да обичаш нищо друго освен овеса и сеното си.
— Скъпа сестро, понеже не обявявам чувствата си на целия свят, как може да си толкова повърхностна и да си мислиш, че нищо на чувствувам? Какво е твоята любов към Том Фагъс и към бебето, сравнена с любов като моята? И понеже не говоря за това по цял ден нито го показвам върху лицето си, вие сте толкова глупави да си мислите, че… — тук обаче замълчах, тъй като и без това бях казал повече от обикновено.
— О, колко съжалявам, Джон, колко съжалявам. Каква съм глупачка!
— Ще отида да търся мъжа ти — казах, за да сменя темата, понеже дори и пред Ани не можех да разкрия цялото си сърце, — но само при условие, че докато ме няма, направиш така, че къщата да не е застрашена от разбойниците Дун. Не мога да оставя тук всички беззащитни дори и заради твоя Том. Нека сеното и овесът изгорят, но не мога да позволя мама да пострада, нито пък малката Лизи, въпреки че толкова мразиш сестра си.
— О, Джон, сигурна съм, че ти си едновременно и най-коравосърдечният, и най-добрият човек, когото познавам. Никога ли няма да разбереш, че ние не сме като теб? Можем да си говорим най-различни неща, но не влагаме в тях никакъв умисъл. За бога, Джон, върни Том в къщи, пък после ми се карай колкото искаш. Тогава само ще коленича и ще ти благодаря.
— Не ти обещавам, че ще доведа Том в къщи, но ти обещавам, че ще направя всичко каквото мога, стига само да съм сигурен, че докато ме няма, мама ще бъде в безопасност.
Ани помисли малко, а после погледна към детето и каза: „Ще рискувам заради татко ти, мило мое.“ Попитах я какво щеше да рискува, но тя отказа да ми отговори. Вместо това се разшета из кухнята, напълни ми съдовете със сайдер и заснова между ъгъла и бюфета, като че ли никога не беше се омъжвала, само дето нямаше престилка. После каза: „А сега, Джон, отивай при косачите си и гледайте да свършите колкото се може повече работа през този хубав следобед. Целуни кръщелника си преди да тръгнеш!“ И тъй като бях свикнал да изпълнявам дребните и нареждания, целунах детето, взех съдините и се върнах отново при косата.