Ани обаче не подозирала нищо от тези неща и приела писменото обещание на Съветника като доказателство за благоразположението му лично към нея. Затова му благодарила най-сърдечно и реши па, че си е заслужил огърлицата. А той от своя страна като истински джентълмен наредил да я съпроводят до двуколката й, за да бъде в пълна безопасност.
Така че сега откъдето и да погледнех, нямах никакво извинение, особено след обещанието, което бях дал. Скъпата Ани беше измамила не само разбойниците, тя беше победила и мен. Затова казах с горчивина: „Аз не съм като Лорна. Като обещая веднъж нещо — изпълнявам го.“
— Не ти разрешавам да говориш така за Лорна — извика Ани. — Вярвам на думите й така както вярвам на моите и на твоите, Джон. — И… отново ме спечели на своя страна.
Заминах рано сутринта, без да се обадя на никого. Взех достойния Кикъмс, който сега беше само с едно око, но за човек, който знаеше как да се справя с него, струваше повече и от десет благонравни коня. И така, добре запасен с бекон и барут, тръгнах да гоня тоя дето духа.
Имаше обаче нещо, което беше крайно неблагоприятно за моето начинание, а именно, че не знаех нищо за областта, където възнамерявах да отида, нито пък в коя точно част от нея имах работа. Освен несигурността, получена в резултат на противоречивите сведения, беше много вероятно армията на Монмътския херцог да е в непрекъснато движение, за да може да се снабдява с храна и подкрепления. Но се надявах по пътя да науча някои новини. И тъй като Далвъртън не беше много далеч от маршрута на моя поход (движех се з югоизточна посока), реших да навестя Рут както за да науча последните новини, така и за да разгледам картите в салона на вуйчо Рубън.
Когато чу с какво се бях нагърбил, Рут силно помръкна. Разплака се и каза, че плачела заради милата ми майчица. Предупреди ме за опасностите на бойното поле и за ужасите на затворите. Помолих я да ми пожелае слука, вместо да ме оплаква по този начин. След което поведението й така внезапно се промени, тя така се оживи и развесели, че се убедих колко е безразлична към мен — нещо, което повече ме изненада, отколкото зарадва.
— Ти си толкова силен, че можеш да победиш всички, братовчеде Рид — каза тя. — На чия страна ще се биеш?
— Нали ти казах, Рут, че не възнамерявам да се присъединявам към нито една страна, докато…
— Докато, както се казва, не разбереш откъде духа вятърът. О, Джон Рид! О, Джон Рид!
— Нищо подобно. Колко прибързано съдиш! Разбира се, че съм за краля.
— Но не дотолкова, че да се биеш за него. Предполагам, само колкото да гласуваш, да пиеш за здравето му или да викаш за него — стига да си сигурен кой е крал.
— Не мога да те разбера днес, братовчедке Рут. Държиш се почти като Лизи. Сякаш не казваш нищо лошо, а като че ли точно това е идеята ти.
Не можах да отгатна причината за странното й поведение, затова се сбогувах и си заминах по пътя.
XLVIII глава
КРЪВОПРОЛИТИЕ В ТРЕСАВИЩАТА
Излязохме от Далвъртън с бодра крачка. Конят ми беше добре нахранен, и аз отново бях във форма. Разбира се, държанието на братовчедката Рут ме озадачи, тъй като очаквах да бъде съвсем друго. Надявах се, че ще ме изпрати много по-трогната и развълнувана, но си казах: „Напълно безсмислено е да разчитащ на жените.“
Сега, ако започна да ви разказвам всичко, което ми се случи по време на това приключение, за цялото ми скитане насам-натам, напред-назад и нагоре-надолу заедно с всичко, което чух и видях, има голяма вероятност да извикате: „Какво му стана на този човек? Нима не знае, че до гуша са ни дошли разказите за тази нещастна история? Я по-добре да си пише там за стопанството и бекона, затова как се бори и непрекъснато яде.“ Ето защо ще се опитам да спомена само това, което е във връзка с моя разказ, това, което ще ви помогне да разберете по-добре що за човек съм, и ще остави неопетнено името на нашата енория.
Как поради неверни сведения бях препращан от място на място или пък как понякога се налагаше да правя големи отклонения от пътя си поради присъствието на кралските войници, можете да разберете само като ви изброя имената на следните градове: Бат, Фроум, Уелс, Уинкентън, Гластънбъри, Шептън, Брадфорд, Аксбридж, Самъртън и Бриджуотър. На последното място се озовах една неделна вечер мисля, че беше четвърти или пети юли. И конят ми, и аз бяхме доволни, че най-после сме пристигнали в град, където срещу пари можеха да се получат зоб и храна, и тъй като бяхме изтощени от непрестанно скитане, надявахме се и малко да отпочинем.