Един ниско изстрелян снаряд се размина на инч със задния крак на Уини и цялата я оплиска с черна кал — нещо, което уплаши много повече мен, отколкото нея, в това бях сигурен. Бърза като светкавица, тя наведе глава и го подуши, тъй като това би могло да бъде вест от господаря й. Що се отнася до мен, мисля, че съм достатъчно смел в истински ръкопашен бой, но не мога да се съглася, че хората трябва да се правят на кайма. В този миг бих дал цялата си тазгодишна реколта от сено само за едно малко хълмче или дъбова горичка. За което някои могат да ме нарекат страхливец (особено след като бях решил, че няма никакъв смисъл да живея без вести от Лорна), но въпреки всичко, това беше истината. Такива бяха чувствата ми. В Долината на Дун се бях сражавал дори и срещу оръдието с ярост и дух, но тук не виждах за какво трябва да се бия.
Вече почти всички се бяха разпръснали. От смелите селяни, въоръжени с коси, търнокопи и ковашки чукове, едва ли бяха останали и една четвърт, та да има по кого да стрелят кралските войници. Тъкмо когато пристигнах, започваше и последното действие от тази сърцераздирателна трагедия. Кралската кавалерия в пълен галоп се втурна с конете си върху беззащитната тълпа от селяни, които падаха като подкосени под бляскавите остриета на сабите. Как щеше да завърши всичко това, беше съвсем ясно дори и за човек като мен, който за пръв път вижда такава битка. Уини обаче ме поведе на ляво и аз с радост я последвах.
XLIX глава
ДЖОН — ПЛЕННИК
Започнах да се възхищавам на вярната кобила, като че ли беше моя. Тя ме заведе до нисък черен навес, явно построен за складиране на сено, и лекичко и нежно изцвили за поздрав, надявайки се да получи отговор от господаря си. Отговор обаче не последва и затова тя влезе вътре. Скочих от гърба на Кикъмс и влязох след нея, за да я видя как нежно, но силно развълнувано, душеше тялото на Том Фагъс. Клетият Том вероятно вече се беше превърнал в труп и аз се извърнах, неспособен да сдържам повече сълзите си. Уини обаче отказваше да го повярва. Тя наведе дългия си врат и нежно прокара устните си по лицето му, а после ме погледна, като че ли искаше да ми каже: „Всичко е наред.“
Като видях това, посъбрах смелост и изправих нещастния Том. Той слабо изстена. От дясната му страна видях голяма отворена рана, като че ли беше откъснато цяло парче от тялото му. Превързах го с бельото си доколкото можах — поне да спра кръвта, докато намерим лекар. После му дадох малко слаба ракия, разредена с вода, която той веднага изпи и ми направи знак, че иска още. Но тъй като не знаех, дали е правилно да се дава ракия в такива случаи, поднесох му чиста вода, като смятах, че е прекалено зле, за да забележи разликата. Явно обаче бях сгрешил, тъй като Том Фагъс поклати глава и се намръщи. Дори и пред прага на смъртта отказваше да пие питието на Адам. Нямаше как, трябваше да му дам още ракия.
След това като че състоянието му се подобри и бузите му леко възвърнаха цвета си; погледна Уини и я позна. Подпря се на ръката ми, седна и се огледа наоколо, сякаш се събуждаше от някакъв лош сън. После успя да прошепне: „Уини ранена ли е?“ Като чу, че Уини е добре, Том каза: „Тогава и аз съм добре. Качи ме на гърба й, Джон. Ние двамата ще умрем заедно.“
Бях удивен от този фатализъм (тъй като цялата тази работа ми приличаше точно на това), за който и преди беше проявил симптоми, но никога не ги бях приемал сериозно. Не знаех какво да правя. Струваше ми се истинско убийство да покача човек в такова състояние върху седлото, където дори и да успееше да се задържи, кръвта му неминуемо щеше да изтече. Той обаче ми заяви с много паузи и на пресекулки, че ако не изпълня нарежданията му, ще разкъса всички превръзки и няма да приеме никаква помощ от мен.
Докато все още се двоумях, няколко конника прелетяха покрай нас като вихрушка. Само ниският жив плет ни скри от кръвясалите им очи. „Сега е моментът — каза братовчед ми Том. — Ако тръгна след тях, аз съм спасен, Джон, само Уини да е до мен. Уини и аз ще умрем заедно.“
Като видях, че с нищо не мога да го убедя да се откаже от тази идея, свалих дългия шал от собствения му врат и здраво го завързах около ранения му кръст. После го покачих върху Уининия гръб, пъхнах треперещите му крака в стремената и му казах: „Наведи се напред. Том, така раната ти няма да кърви.“ Той легна върху врата на кобилата и погледът му стана съвсем различен, когато разбра, че отново е върху Уини.
— Господ да те поживи, Джон, аз съм спасен — прошепна той. — Кой може да се приближи до моята Уини? Една миля галоп върху нея струва колкото десет години живот. Гледай ти да се оправиш, Джон Рид. — И кобилата литна, лека и бърза като лястовица.