„Така — помислих си аз и погледнах Кикъмс. — Извърших добро дело и трябва да съм благодарен на случая. Но как ще се измъква невредим с всички тези войници наоколо, е съвсем друг въпрос. Общо взето сигурно по стар обичай отново съм се държал като глупак. Нищо чудно, че Том ми каза «Гледай ти да се оправиш!» Ще гледам през решетките на затвора с въже около врата. Ох, какво ли ще си помисли Лорна за мен?“
Реших да остана малко там, където ме беше захвърлила съдбата, понеже конят ми и без друго се нуждаеше от хубава почивка, преди да потеглим обратно към дома. И макар че бях гладен, сънят ме повали. Затова реших да изпуша една лула и да поспя, преди слънчевите лъчи да са събудили мухите.
Трябва да съм спал около три часа, че и повече, когато грубо разтърсване ме върна към действителността. Отворих очи, юнашки се прозинах и видях около двайсетина войници пехотинци под навеса.
— Този навес не е ваш — казах им. — Каква работа имате тук, добри хора?
— Работа, която ще свърши зле за теб — отвърна ми един, която ще те заведе ей до онова дърво там, бунтовник такъв.
— Искате ли да разберете откъде се излиза? — попитах много тихо.
— Ние ще ти покажем изход — рече един.
— Изхода от този свят — добави друг.
— Но не и вратата към рая — допълни трети.
— Ще си оставите ли оръжието навън? — попитах. — И да се опитаме да поиграем честно.
Искрено ненавиждах тези хора и исках да им дам хубав урок. Видът им беше толкова нехристиянски — с лица с цвят на кафе и големи мръсни бради. Щях обаче да постъпя по-разумно, ако не се бях занимавал с тях, както ще разберете по-късно. Тези свирепи мъже се изсмяха при мисълта, че изобщо се надявам на някакъв шанс срещу двайсет души. Аз обаче знаех, че бях в благоприятна позиция, тъй като между нас имаше нещо като ограда и едновременно не можеха да ме нападнат повече от двама. И трябваше съвсем да не съм във форма, за да не мога да се справя с двама като тези. Оставих настрани пушката и двата си пистолета, а те с много груби шеги по мой адрес излязоха и подредиха оръжието си покрай стената, след което запретнаха ръкави. А после започнаха да се колебаят.
— Ти върви пръв, Боб — чух ги да казват, — ти си най-едрият сред нас, а Дик, борецът, ще дойде с теб. Ние сме зад гърба ти, момче.
— Няма да му оставя нито един зъб — рече Боб, — но запомнете, за честта на полковник Кърк и храбрите му войници всеки от вас ще ме черпи по чаша уиски.
А после той и още един се втурнаха срещу мен. Боб се затича насреща ми по най-глупав начин, като дори не знаеше къде да си дене ръцете. Затова здравата го ударих отзад по врата и го захвърлих над главите на другарите му. Междувременно другият се беше вкопчил в мен и се канеше да ми показва изкуството си, но тъй като беше от леките категории, само след миг и той летеше след приятеля си.
Тези двамата пострадаха толкова лошо, че другите загубиха всякакво желание да се бият с мен. Стояха скупчени, шепнеха си и преди да са успели да вземат решение, аз се втурнах сред тях. Атаката ги свари съвсем неподготвени и те се пръснаха като стадо овце, нападнато от вълк, така че единственият ми проблем беше да не се спъна в някой от тях. Бях си взел пушката, но пистолетите ми останаха под навеса. Затова реших, че имам пълно право да си взема от въоръжението на войниците на Кърк. После скочих на гърба на Кикъмс, който отново беше способен да тича в галоп, и им извиках за довиждане. Те обаче бяха толкова подли, че гръмнаха няколко пъти след мен. Бях благодарен, че се отървах толкова лесно. Тези хора щяха да ме обесят на най-близкото дърво без всякакъв съд, както ги чух да си приказват, и видях дървото, което бяха избрали. Вървяхме напред с пълна скорост, тъй като сега пътят ни водеше право към къщи. Никой не можеше да ме обвини, че не съм изпълнил дълга си и не съм спасил Том Фагъс (ако изобщо можеше да бъде спасен) от опасността, до която го беше докарала любовта му към приключения. И колко щеше да се гордее мама с мен, и… о, както и да е, сега нямаше кой друг да се гордее с мен.
Но докато си мислех всички тези неща и огладнявах все повече и повече, попаднах в ръцете на други кралски войници, откъдето измъкване нямаше. Тези ме посрещнаха с няколко бурета сайдер, строени насред пътя като оръдия.
— Ние спечелихме победата и имаме намерение да я отпразнуваме — извикаха те. — Слизай от коня и изпий чаша сайдер, огромни бунтовнико.
— Не съм никакъв бунтовник. Казвам се Джон Рид. На страната на краля съм и искам да закуся.
Тези приятели наистина бяха гостоприемни, това поне мога да кажа за тях. Получих закуска, за която човек, минал през всички мои перипетии, само би могъл да мечтае, а после пушихме някакъв прекрасен тютюн и изобщо се разбирахме чудесно, докато не пристигнаха хората на полковник Кърк, проявили се по-скоро като страхливци, отколкото като смелчаци, в онзи навес, за който ви разказах.