И тъй като вече свободно можех да служа с ръцете си, повдигнах шапка на полковник Кърк, както съответствуваше на чина и опита му. Той обаче не отвърна на поздрава ми, защото вниманието му беше привлечено от друг пленник, от когото би могъл да спечели пари.
Благодарих на Джереми Стикълс за верността и добрината му, а той почти се разплака (откакто го раниха, много лесно се вълнуваше) и ми отговори: „Услуга за услуга, Джон. Ти ми спаси живота от разбойниците Дун, а аз спасих твоя от много по-лоши разбойници. Нека сестра ти Ани знае това.“
L глава
ОТНОВО В ЛОНДОН
Кикъмс обаче не беше като Уини: несъмнено изпитваше някакъв интерес към мен, но този интерес нямаше нищо общо с предаността. Затова, като видял, че нещата вървят на зле и господарят му е в беда, какво мислите, направил този кон? Потеглил към удобствата и уюта на „Могилата на дъждосвирците“, и обилните порции овес, които го очаквали там. Нещо, за което не го обвинявам. В края на краищата животът е такъв.
Не можех обаче да не се притеснявам, като се сетих как ще се притеснява мама, когато види, че конят се прибира у дома без ездач, и почти желаех да го заловят някои от войниците на Кърк, вместо да си намери пътя за в къщи и да опечали близките ми.
Докато вървяхме към Бриджуотър, Джереми Стикълс ме увери, че имам един-единствен шанс да си спася живота, ако все още отказвам да бягам. Той трябва да издействува заповед, според която да бъда изпратен в Лондон колкото се може по-бързо като особено подозрителен пленник. „Защото — обясни ми той — само след няколко часа има вероятност да попаднеш в ръцете на лорд Фивършам, който може и да не е толкова жесток като полковник Кърк, но е точно толкова безмилостен и цената му несъмнено ще бъде по-висока“.
— Няма да плащам никаква цена — отвърнах аз, — нито пък ще бягам. Преди един час бих избягал заради мама и стопанството, но сега, след като съм заловен като пленник, името ми е известно и вече бягството става безсмислено. Ако го направя, ще ми конфискуват имота и мама и сестра ми ще трябва да гладуват. Освен това не съм сторил никому зло, не съм вдигал оръжие срещу краля, нито пък съм желал успех на враговете му. Не бих искал този Монмът да става крал на Англия, нито пък мисля, че католиците са по-лоши от нас. Ако има за какво да ме съдят — ще отговарям за това пред съда.
— Тогава, синко, трябва да отидеш в Лондон. Тук няма такива работи като съд. Тук бесим добрите хора, без да ги съдим. Но поускори крачка, Джон, имам влияние върху лорд Чърчил, а ние трябва да се срещнем с него преди лорд Фивършам да поеме работата в свои ръце. Лорд Чърчил е разумен човек и не затваря нищо друго освен хорските пари.
Имахме късмет да намерим този благородник, който сега е толкова прочут с победите си извън границите на Англия. Прие ни много любезно и ме огледа с огромен интерес, тъй като самият той беше висок и хубав млад човек, но не можеше да се сравнява с мен по ръст. Лицето му наистина ми допадна, но все ми се струваше, че в държанието му има нещо престорено. Без много да се двоуми, подписа заповед, която осигуряваше безопасното ми пътуване до Кралския съд в Уестминстър, а Стикълс, който трябваше да докладва в Лондон, отговаряше за мен.
Опасявайки се от някоя неприятна промяна, веднага потеглихме за Лондон. Благодарен съм, че по този начин не станах свидетел на жестоката и кървава разправа, която се развихряше из цялата страна още две седмици след нашето заминаване. Яздихме до Уелс (тъй като Стикълс най-после беше намерил кон и за мен), където преспахме, а на сутринта към нас се присъединиха няколко войници. По този начин бавно, но безпрепятствено се придвижихме до столицата, като минахме през градовете Бат и Рединг.
При вида на Лондон сърцето ми се стопли от различни чувства. Трогваха ме светлините на града и факлите, които горяха на всеки ъгъл, и красивите фирми на магазините: Но това, което ме развълнува най-много, беше мисълта, че тук живее и се разхожда моята Лорна и може би от време на време си спомня за дните, прекарани в „Могилата на дъждосвирците“. И макар че не възнамерявах да правя опити за сближаване, тъй като и тя нищо не бе направила, все пак сигурно съществуваше начин да разбера какви са намеренията й. Ако не желаеше повече да има нещо общо с мен, всичко щеше да приключи. Не съм от тези, които въздишат и плачат от любов като някой Ромео, и никой нямаше да разбере, че страдам, освен Ани.
Но ако Лорна все още ме обичаше, както дълбоко в сърцето си се надявах, тогава за мен нямаше да съществува никой друг освен нея. Положение, титли, богатство, всичко щях да запратя по дяволите, преди да са успели да ме прогонят от моята единствена и истинска любов.