— Хм, аз не съм толкова сигурен. Мисля, че бих изрекъл всякаква лъжа само и само да ми принадлежиш, любима.
— Да, и може би така ще бъде по-правилно. За другите, но не и за нас двамата. Ти не би могъл да ме излъжеш, Джон. Знаеш, че никога не би ме излъгал.
Докато успея да хвана тънката разлика, Гуени дойде, като носеше никаква кожена торба и безмълвно, но с обидено изражение я хвърли на масата.
— Иди си вземи писмата, Джон — каза мрачно Лорна, — или поне писмата до майка ти с поздрави и до теб. Що се отнася до Гуени, тя трябва да се яви пред Председателя на Върховния съд Джефрис.
Знаех, че Лорна не говореше сериозно, но смятах, че момичето заслужава да бъде поуплашено, както в действителност и стана. Но и двамата бяхме подценили смелостта на това корнуолско чедо. Гуени се изправи върху една кръгла табуретка и произнесе следната реч: „Ако искате, вие можете да ме заведете при великия съдия Джефрис. Но аз не съм направила нищо, освен че изпълних дълга си. Наистина правех го нечестно и измислях купища лъжи, но то беше само заради вас. А ето и цялата благодарност, която получавам.“
— По такъв ли начин се отблагодаряваш на мастър Рид за цялата му добрина към теб? Кой слезе долу в мината с риск на живота си, за да доведе баща ти, когато го беше загубила от толкова много месеци? Кой беше този човек? Отговори ми, Гуени!
— Големият Джон Рид — много неохотно отвърна девойката.
— Какво те накара да се отнасяш така към мен, малка Гуени? — казах аз, понеже Лорна не искаше да я попита, за, да не би отговорът да ме раздразни.
— Защото той стои толкова по-ниско от нея. Тя не трябва да се омъжва за беден фермер, пък бил той дори и от Корнуол. Помисли за всичките й земи, за потеклото и — а кой си ти, бих искала да зная?
— Гуени, можеш да си вървиш — тихо каза Лорна, почервеняла от гняв — и запомни, че не бива да се доближаваш до мен следващите три дни. Това е единственият начин да я накажа — добави тя, след като девойката беше излязла сред поток от сълзи и ридания. — Сега цели три дни няма да яде нищо и едва ли ще прави нещо друго, освен да плаче. Един въпрос трябва да решиш още сега, Джон: ако имаш намерение да ме взимаш, за добро или за зло, ще трябва да вземеш и Гуени с мен.
— Ще те взема с петдесет като Гуени, дори ако всяка от тях ме мрази, въпреки че не ми се вярва това девойче да ме мрази искрено.
— Теб никой не може да те мрази, Джон — отвърна нежно Лорна и това ми достави много по-голямо удоволствие от всичко друго, което би могла да ми каже.
След това говорихме за себе си и какво щяха да кажат хората, когато Лорна сама щеше да си бъде господарка (което след време трябваше да стане) и щеше да отхвърли ранга си, и да се откаже от титлата си. За това обаче не бях аз този, който трябваше да говори, за да не излезе, че съм й повлиял от егоизъм. И разбира се, за всички разумни, или на средна възраст хора (които сигурно знаят кое е най-добро за младежта) думите й биха били достатъчни, за да се убедят в лудостта й.
Разбира се, ние можехме да й осигурим удобства в „Могилата на дъждосвирците“ и хубави дрехи, и цветя, и плодове, и красив пейзаж. И все пак това съвсем не можеше да се сравнява с нещата, които щеше да има, ако притежаваше цяло графство и висока титла и с ума си, парите и красотата си можеше да води първия мъж в кралството. Затова твърдо бях решил да не продумвам нито дума, докато тази млада кралица на богатството и красотата не решеше сама как да действува, за да бъде щастието й най-пълно. Но за нейна чест трябва да кажа, че единствената й мисъл беше: „Как моят любим ще е най-щастлив?“
— О, Джон — извика тя, тъй като беше толкова досетлива, че винаги отгатваше мислите ми предварително, — защо изглеждаш така, като че ли изобщо не ме обичаш? Нима мислиш, че се двоумя? Та аз съм решила, че ти ще бъдеш мой съпруг, още… не, няма да ти кажа колко отдавна, за да не ми се смееш. Но мисля, че още тогава, когато дойде със събути чорапи и носеше рибките, които беше наловил за майка си. Разбира се, тогава беше много рано да взимам такива решения, но не можеш да отречеш, че и ти за себе си беше решил нещата, и разбира се, и аз го знаех, и това много силно ми повлия. И сега, след като сме се обичали цял век, нима такава дреболия може да застане между нас?
Опитах се да й обясня, че това съвсем не е дреболия, а нещо много важно — да захвърлиш титли и богатство и да бъдеш презиран от всички за това престъпление. Освен това, продължавах аз, щях да се проявя като негодник, ако се възползувах от младостта и щедростта й, ако погубех (както щяха да кажат хората) една благородна девойка заради своя егоизъм. Казах й още, че трябва да говори с настойника си и че без негово знание вече няма да идвам да я виждам. При тези думи очите й засияха така гордо, че тя заприлича на истинска кралица, и тъкмо се канех да й обясня какво искам да кажа, когато тя вдигна ръка и ме спря.