След като бе получила от мен вест, в която бях й написал адреса си, мама успя да ми изпрати солидно количество провизии, пари и други неща. За полковник Стикълс имаше четвърт пушена сърна, за Лорна — една чудесна гъска, пълна с пресни яйца и малко сол към опашката, както и бутилка череши, киснати в ракия, и седем-осем фунта домашно прясно масло. Освен това за мен имаше дълго писмо, пълно с добри съвети, написани в прекрасен стил с най-добрия почерк на Лизи. Сигурно щяха да са ми безкрайно полезни, ако изобщо си бях направил труда да ги прочета. Прочетох обаче всички новини, свързани с фермата и човека, който поискал ръката на Бети заради петте лири, скрити в чорапа й. Прочетох, че семейство Дун се било поукротило, понеже всички околни енории се били Споразумели да ги хранят добре, докато трае жътвата, за да могат стопаните спокойно да си лягат вечер след изнурителния труд на полето. Оказало се, че тази идея давала добри резултати и спестявала много усилия и на двете страни, та всички се чудели как това не им било хрумнало по-рано. Лизи обаче смяташе, че едва ли би могло да се очаква от разбойниците да понесат това още дълго и може би и сега нямало да се сдържат, ако прочутият полковник Кърк не бил обесил шестима от тях, заловени сред бунтовниците. Той заявил, че хора с ранг и произход като техния, и най-вече с тяхната религия, би трябвало по-добре да знаят какво да правят, а не да тръгват с орачите, каруцарите и копачите срещу нашия господар краля и Негово благочестиво светейшество папата. Обесването на толкова много разбойници предизвикало възмущение между хората, които били свикнали с тях, и като че ли за известно време охладило ентусиазма на останалите за всякакви начинания.
От същото това писмо научих, че Том Фагъс отново си бил в къщи и почти оздравял от ужасната си рана, възнамерявал вече да не ходи по войни, а да си седи у дома и да се грижи за семейството си, и изобщо смятал да започне нов живот.
Други важни новини това дълбокомислено писмо не съдържаше, освен че цената на конските подкови се била вдигнала и че Бети счупила главата на любовника си със същия този чорап, пълен с пари. А в ъгъла беше добавено, че известният воин сержант Блоксхам бил назначен да събира налозите и да лови бунтовниците из нашия край.
Лорна много се зарадва на гъската, маслото и черешите. А вуйчо й, самият граф Брандър, заявил, че никога не бил ял такива вкусни череши в ракия и искал да помоли младежа от провинцията да го научи как се правят. Този благородник, който беше глух като пън, никак не можеше да разбере естеството на отношението ми към Лорна. Гледаше на мен като на чудесен младеж, спасил Лорна от рода Дун, който той мразеше с цялото си сърце. Като научи, че съм изхвърлил двама от тях през прозореца (както му била предадена историята), той ме потупа по гърба и заяви, че вратите му ще са винаги отворени за мен, стига да не идвам прекалено често.
Реших, че това е много мило от страна на Негова светлост, особено след като ми предоставяше възможността да се виждам с моята скъпа Лорна. Разбира се, не толкова често, колкото бих желал, но във всеки случай много често и толкова пъти, колкото скромността (моят основен житейски принцип) би ми позволила. Реших да помогна на граф Брандър, ако това някога се наложеше и беше по силите ми.
И скоро, мисля, успях да му помогна, й то по два различни начина. Но нека ви разкажа как се случи това.
Един ден Лорна развълнувано ми заяви: „Ще му кажа, Джон, трябва да му кажа. Подло е от моя страна да крия от него.“
Помислих, че има предвид нашата любов, за която със страхотни крясъци в ушите му на три пъти се бяхме опитвали да го уведомим, но без никакъв резултат. Затова казах: „Разбира се, скъпа опитай още веднъж.“
Погледът на Лорна говореше по-добре и от думи: „О, колко си глупав! Нали се разбрахме да оставим този въпрос за известно време.“ А после, като видя, че се ядосах на собствената си недосетливост, продължи много мило: „Имам предвид нещастния му син, мили мой, синът, който е имал на стари години и чиято загуба е причина той да се разболее така ужасно — понеже излязъл да го търси в студа без шапка, което е довело до оглушаването му. Вярвам, че ако можем за един месец да го заведем в «Могилата на дъждосвирците», той отново ще възвърне слуха си. А виж и годините му! Не е много над седемдесетте. Между другото, Джон, надявам се, че ти ще можеш да ме чуваш и дълго след тази възраст.“
— Хм — казах аз, — този въпрос е в божиите ръце или поне ще имаме време да мислим за него, когато прехвърлим петдесетте. Кажи ми сега какво искаш, Лорна. Само като си помисля, че ще бъда някога над седемдесет години! Ти обаче и тогава ще бъдеш красива.