— За този, който ме обича — отвърна тя, като се опитваше да сбръчка гладкото си ясно чело. — Но ако проявиш достатъчно разум, Джон, нещо, което винаги правиш, независимо дали аз го желая, или не, искам да знам дали съвестта и честта ми не ме задължават да кажа на моя добър и скъп стар вуйчо всичко, което знам за сина му.
— Първо, искам да съм съвсем наясно — отвърнах, без да бързам (нещо, което правех винаги, когато не ме ръководеха страстите) — какво мисли Негова светлост и как скръбта и вълненията са повлияли на разума му. — Съвсем не за първи път говорехме по този въпрос.
— Но, Джон, ти много добре знаеш — отвърна Лорна удивена от моето хладнокръвие, — че клетият ми вуйчо все още вярва, че любимият му син отново ще се завърне в къщи. Направил е и съответните разпореждания: цялото му завещание е върху това предположение. Знае, че младият Алън обича приключенията, че е „нехранимайко“, както сам го нарича, но точно за това го обича още повече. Не може да повярва, че ще умре, преди синът му да се е върнал, и за него винаги има готова спалня и изстудена бутилка от любимото му вино. Накара ме да му ушия пантофи, като взе мярка от един ботуш, и ако чуе за някакъв нов сорт тютюн — макар че ненавижда миризмата му, — ще отиде чак на другия край на Лондон, за да купи от него за Алън. Ти сам знаеш колко е глух, но ако някой каже „Алън“ дори и отвън, изискано ще се поклони дори и на най-високопоставения си гост, ще излезе и ще претърси целия коридор, без никой да разбере това.
— Колко тъжно! — казах, а Лорнините очи се бяха напълнили със сълзи.
— При това иска синът му да се ожени за мен. Това е най-голямата надежда в живота му. И аз трябва да чакам, докато Алън реши да се върне и ме поиска. Можеш ли да разбереш това, Джон, или смяташ, че вуйчо е луд?
— Лорна, би трябвало аз самият да съм луд, за да нарека луд някой, който се надява.
— Тогава ще ми кажеш ли как да постъпя? Всичко това много ме натъжава, тъй като знам, че Алън Брандър беше убит в Долината на Дун.
— А ако кажеш на баща му — отвърнах тихо, но отчетливо, — това ще убие и него.
— Може би си прав, Джон. Сигурно е ужасно да загубиш вярата си, когато си на седемдесет години. Затова никога няма да му кажа.
Другият случай, когато успях да помогна на добрия граф Брандър, не беше от такова значение за него, но понеже той не знаеше за първия, точно това силно го впечатли. Историята се случи горе-долу така — макар че никак не ми е приятно да я разказвам. Тя ме издигна до такива висини, че дори се замаях, а приятелите ми и досега се цупят, макар да бях толкова скромен. Но понеже става дума за исторически въпрос, тъй като и кралят беше замесен, а, от друга страна, подбудите ми останаха неразбрани, особено в нашия край, ще се опитам (доколкото мога) да преодолея стеснителността си и да ви я разкажа.
Бях чувал от Лорна, че добрият й стар вуйчо държал парите си в красива метална кутия, върху която бил гравиран гербът му. Била с двоен капак и заключалки и освен това — прикрепена с тежка верига към стената, за да не може никой да я отнесе. Беше ми казвала още, че е пълна, тъй като го била виждала, когато я отварял, и често си мислела колко добре би било да започнем семейния си живот с такова нещо. Аз обаче й заявих, че никога не бива да позволява подобни мисли да минават през главата й.
И така, една вечер, когато наближаваше септември и дните ставаха все по-къси, излизах от къщата на граф Брандър след едно посещение при Лорна. Така се случи, че се обърнах и погледнах назад към дома, в който живееше моята любима, и забелязах, че двама души с престъпни физиономии надничат иззад някакви храсти на не повече от стотина ярда зад къщата на графа.
„Крадци, без съмнение“ — помислих си аз и реших да изчакам, за да видя какво възнамеряваха да правят тези Господа и ако е възможно, да спася кутията на графа. Но тъй като бях почти сигурен, че тези зли хора са ме видели как излизам от къщата и гледам назад, а после тръгвам по пътя за Лондон, продължих бързо напред, докато се скрих от погледите им, и влязох в една странноприемница, където изчаках, докато се мръкне. После се върнах обратно и заех позиция два часа преди полунощ сред храсталаците от източната страна на къщата. Оттук, макар че не можех да виждам, бях почти сигурен, че непременно ще чуя, ако някой с престъпни намерения влезе през главния или през задния вход.
Смятах, че е по-вероятно нападението да се извърши отзад, както и стана. Когато светлините изгаснаха и в цялата къща притихна, откъм някакви дървета недалече долетя тихо изсвирване, После три фигури минаха между мен и бяло варосаната стена. Насочиха се право към един от прозорците, който някой внимателно отвори отвътре, и след като си шепнаха известно време, до ушите ми долетя звук като от целувка и тримата влязоха.