Докато му обяснявах това накратко, с болка забелязах, че презрителната усмивка отново се появи на лицето му. Когато свърших, той ми се поклони и ми отговори по следния начин: „Сър Джон, клетата ти глава се е завъртяла от новите титли, както и можеше да се очаква. Ние нямаме навика да предаваме нищо от това, което ни принадлежи, а още по-малко роднините си. Нахалството надминава дори неблагодарността ти. Ти отвлече наши девойки и уби половин дузина наши младежи. Ти си измамник, сър Джон. И след всичко това, как се държахме ние? Не докоснахме имота ти, не отвлякохме близките ти, оставихме те дори подло да отвлечеш и нашата кралица, пуснахме те да отидеш да помогнеш на твоя братовчед разбойник и да се върнеш с благородническа титла. И как ни се отплащаш за всичко това? Насъскваш хората срещу една обикновена младежка лудория и идваш при нас с някакви невъзможни искания, които ще ни погубят, ако се съгласим да ги изпълним. Ах ти, неблагодарни подлецо!“
Бях съвсем замаян, тъй като неговото мнение за моя характер и поведение коренно се различаваше от моето. Даже се уплаших да не би и аз да съм злодей. Затова казах: „Вярно е, че ви дължа благодарност, сър, и съм дошъл точно за да докажа колко съм ви благодарен. Не смятам, че моите злодеяния могат да се сравняват с вашите, въпреки че не бих могъл да говоря така красноречиво за добрите си дела, както вие говорите за своите. Взех вашата кралица, защото я бяхте оставили да умре от глад, след като много преди това сте убили майка й и брат й, а нея самата сте отвлекли. Сега не е време да говоря за тези неща, нито пък ще споменавам, че вие убихте и моя баща. Но бог най-добре знае нашата сметка. Много по-добре от мен, и от теб, подлия злодей Карвър Дун!“
Казах го, но се засрамих от себе си и бях готов да го моля за извинение. Карвър Дун обаче ме гледаше с чувство на благородно и безстрашно достойнство.
— Дадох ти възможност да направиш своя избор, Джон Рид — надменно каза той. — Винаги съм се стремял да се отнасям по най-добър начин с най-лошите хора, които срещам. А от всички хора с които някога съм се срещал, ти си най-лошият, сър Джон, и най-нечестният.
След като винаги съм се старал да се разплащам с всеки до последното пени, това обвинение в нечестност така ме изуми, че стоях и очаквах земята да зине и да го погълне. А пренебрежението с което ме наричаше „сър Джон“, ме прободе право в сърцето и ми напомни колко по-ниско от него стоя. С огромно усилие се помъчих да го изгледам спокойно и тихо продумах: „Сбогом, Карвър Дун! Засега. Часът на нашата разплата ще дойде много скоро.“
— Той дойде, глупако! — извика той и отскочи в една ниша в скалата близо до входа. — Огън!
Бързината и пъргавината, които бях научил от борбата, спасиха този ден живота ми. Едва думата „огън“ беше излязла от устата му, и аз вече бях зад една скала. Отскокът ми беше толкова светкавично бърз, че тези, които се целеха в мен, не успяха да отреагират и залпът им проехтя надолу по скалистата пътека. Бях така слисан, че се обърнах и хукнах, колкото ми държаха краката, по-далеч от злодеите. За мой късмет не стреляха повторно.
Без повече колебания се съгласих да поема командуването над честните и добри хора, които изгаряха от желание да накажат и унищожат тези престъпници. Поставих обаче едно условие, а именно, ако е възможно, Съветника да бъде пощаден; не че беше по-малък злодей от другите, но не изглеждаше чак толкова свиреп и най-вече защото се беше държал добре с Ани. И доста усилия трябваше да положа, за да ги накарам да се вслушат в това мое желание, тъй като той беше най-мразеният човек от целия род.
Том Фагъс, чиято рана вече беше напълно оздравяла, се присъедини към нас. Обявихме го за мой заместник. С удоволствие щях да му отстъпя първенството, но той отказа да заеме този пост, като заяви, че аз повече разбирам от водене на войни и освен това на мен можело да се гледа като на човек с кралски пълномощия. Вуйчо Бън също дойде да ни помогне с присъствието си и със съветите си, както и с група склададжии, които доведе от Далвъртън. Освен това той и съдружниците му вече бяха заплатили кралското разрешително за мината и нямаше нужда да се крият. Обеща да ни доведе двайсет, че и повече от своите миньори, когато денят на атаката бъде определен.
Планът за атаката беше много хитър. И дали идеята беше хрумнала първо на вуйчо Бън, на Том Фагъс, или на мен, е трудно да се каже, тъй като всеки от тримата твърди, че заслугата е негова. Околните обаче, които винаги съдят според репутацията, бяха на мнение, че такава умна стратегия може да бъде измислена само от един бивш разбойник, затова цялата слава се падна на Том Фагъс.