А сега нека се опитам да ви опиша този внушителен план. Беше известно, че всеки Дун обича парите, силните напитки и други неща, но повече от всичко обича златото, когато може да се намери чисто и хубаво. Затова решихме, че точно така ще ги изкушим, понеже много добре знаехме, че простичките ни приготовления предизвикват само смеха им. Нима можеха да се страхуват от шепа орачи, след като бяха разгромили кралските войници и обучените отреди на две графства? Ние от своя страна чувствувахме силата на този довод и знаехме, че там, където не беше успяла редовната войска, полувъоръжените селяни непременно щяха да се провалят, ако не си изработеха хитър план и не действуваха задружно.
А ето и какво бяхме намислили: да накараме част от крадците да напуснат домовете си, след което внезапно да нападнем останалата част. Пуснахме слух, че в мината на Хъкабак при Омагьосаното тресавище има вече извадена огромна купчина злато. След като слухът стигнеше до разбойниците, една нощ щяхме да изпратим Саймън Карфакс при Съветника, така да се каже, тайно. Щеше да му издаде, че собствениците на мината са го изиграли, за което иска да им отмъсти. Трябваше да му предложи план за отвличане на голямо количество злато, три четвърти от което щяха да се паднат на неговите хора, при условие че изпрати най-малко двайсет въоръжени мъже, които да се справят с конвоя. Карфакс щеше да накара двайсетте въоръжени разбойници да спрат на предварително определено от нас място и в тъмнината да сипе по малко вода в пушките им.
След като решихме, че ще атакуваме през нощта, много-много не се занимавахме с обучението на нашите хора. Научихме ги само как да държат мускета и да не се плашат от звука, който издава при стрелба. Решихме да нападнем в петък през нощта, защото тогава луната щеше да бъде пълна, а и барутът ни пристигаше от Далвъртън в петък следобед.
Вуйчо Рубън нямаше никакви намерения да се излага на куршумите, но неговите съвети и авторитет, а най-вече неговите склададжии, отлично обучени в тупане на килими, ни оказаха неоценима помощ. Миньорите му също извършиха чудеса, понеже силно мразеха рода Дун, всъщност както всеки, който живееше в радиус от трийсет мили около Долината.
Бяхме се разбрали, че някои фермери, които имат добри коне, ще ни уведомят, щом разбойниците излязат, за да отвличат мнимото злато. И когато тази група се отдалечеше достатъчно от Долината, щяхме да изпратим част от нашите мъже пред Портата на Дун, за да заблудим врага, че ще извършим нападението именно от тази страна. В действителност планът ни беше да проникнем в Долината от; срещуположната й страна, откъм моята стара водна пързалка. За целта бях подбрал двайсет младежи — миньори, склададжии и овчари, до един смелчаци и добри катерачи. И понеже имахме подходящи инструменти, с които да си помагаме, и при положение че аз щях да ги водя, не изпитвах никакво съмнение, че ще успеем да се изкачим до върха на водопада, където за пръв път бях срещнал Лорна.
Този път твърдо бяхме решили веднъж завинаги да свършим с тази работа като честни англичани, особено пък след като въпросът се поставяше така: „Твоят живот или моят.“ Между нас нямаше нито един, който да не беше страдал от този разбойнически род. Някой може би беше загубил жена си, друг — дъщеря си, на трети бяха откраднали любимата крава — с една дума, всички се бяхме опарили. И това, което ме учуди най-много — тогава, не сега, — беше, че най-малко пострадалите вдигаха най-много шум. И независимо дали сторената злина беше толкова голяма, че да не може да се говори за нея, или толкова малка, че да не заслужава дори и ругатня, всички искаха да унищожат тази банда от престъпници.
Луната изгряваше иззад хълмовете, когато избраната дружина начело с мен се отправи през Долината към Баджуъртската река. Не трябваше да започваме да се катерим, преди да чуем изстрел на мускет от хълма вляво от нас, където бе постът на самия Джон Фрай. На същото това място някога седях, и наблюдавах дали няма да се появи Лорна. Джон Фрай трябваше да гръмне с натъпкана в дулото на пушката му вълна веднага щом чуеше, че е започнала битката пред Портата на Дун — нещо, което поради шума на водопада ние не можехме да чуем.
Чакахме много дълго. Луната се издигаше все по-високо и по-високо и над ливадите се образува бяла мъгла. Но до нас не долиташе никакъв звук — нито от Джон Фрай, нито от неговата широкоцевка.
Започнах да си мисля, че Джон сигурно е заспал и е оставил другите да убиват и да бъдат убивани. Оказа се обаче, че обвиненията ми са били напразни — нещо, което съм готов да си призная, — защото изведнъж над скалите се разнесе ужасен звук, който приличаше на гръмотевица.