LV глава
КАРВЪР И СЪВЕТНИКА
Когато се прибрахме на следващия ден, безпокойството ни почти се равняваше на радостта от победата. На първо място, какво, за бога, щяхме да правим с всичките тези, жени и деца, останали на ръцете ни, както се казва, без да има кой да ги защищава и да се грижи за тях? Друго — как щяхме да отговаряме пред съда или даже пред самия лорд Джефрис, че сме започнали сами да раздаваме правосъдие и сме унищожили бандата крадци без съдебно пълномощие? Веднага разбрахме, че претенциите за богатствата на рода Дун са много. Всеки, който някога е бил ограбен, очакваше да получи своето с лихвите: бароните искаха всичко, такова беше и желанието на кралския пратеник в Порлок, и на участниците в битката; дори свещениците от няколко енории се бореха за своя дял.
Благодарение на неподкупната честност, с която бях известен, направиха ме попечител на съкровищата. След като доста време обмислях въпроса, най-после се спрях на решението, което почти никому не донесе удовлетворение, но все пак имаше своите предимства. Ето колко прост беше планът ми — бароните, свещениците и дори кралският пратеник да не получат нито пени, и след като заплатим най-скорошните загуби, които могат да бъдат доказани, да внесем останалото в кралската хазна в Уестминстър. По този начин всички ищци (включително барони и свещеници) трябваше да докажат правата си пред съда.
Оказа се, че покрай този свой план, без изобщо да подозирам, съм спечелил един могъщ приятел, а именно — могъщият лорд Джефрис. Сега той беше първият човек в кралството, тъй като напоследък беше обесил петстотин души без никакъв съд, като на всеки десет девет са били невинни. Кралят беше разбрал силата на този човек и понеже му дължеше много благодарности, че е потушил въстанието, го беше издигнал на най-високия пост в правителството.
По онова време обаче аз не знаех за новото повишение на лорд Джефрис. Но дори и да го знаех, нямаше да мога да постъпя по друг начин, понеже целта ми беше съкровището да попадне в държавно учреждение, а не в ръцете на някой чиновник. В действителност обаче се получи точно обратното. Тъй като сега лорд Джефрис оглавяваше закона, а до известна степен и кралството, цялото съкровище (на стойност петдесет хиляди лири) влезе в неговия джоб — нещо, от което той остана много доволен.
Отначало не знаехме какво да правим с жените и децата. Ние взехме някои от тях в нашата ферма и доколкото можахме, ги издържахме. Много други направиха същото, докато постепенно те сами започнаха да си намират начин за изкарване на прехраната. Не мина много и този проблем отзвуча, както всичко отзвучава с времето. Някои жени бяха прибрани от родителите си или съпрузите си, или може би от старите си любими. Други заминаха към плантациите на Новия свят, където, казват, имало много малко бели жени. Някои си намериха работа из английските градове, а по-обикновените — на полето. И повечето деца отидоха с майките си или станаха чираци по градовете. Само хубавото дете на Карвър беше загубило майка си и затова остана да живее при нас в „Могилата на дъждосвирците“.
Това момченце неотлъчно ме следваше навсякъде. Обичаше ме точно толкова, колкото баща му ме мразеше, а аз, след като разбрах, че е смело и искрено, силно се привързах към него. Каза ни, че името му било „Енси“, съкратено от Енсор. Предполагам, че са го кръстили на бащиния му дядо, стария Енсор Дун.
Колкото обаче и да обичах нещастното дете, не можех да не изпитвам безпокойство от изчезването на баща му — свирепия и жесток Карвър. Този човек все още беше свободен да се скита из страната, бездомен, гладен и отчаян, силен като великан, ловък в боравенето с оръжието и убеден, че трябва да отмъсти на целия свят. Него го изпуснаха миньорите, но лично аз бях отговорен за безопасното бягство на Съветника.
След като бяхме посрещнали и разгромили отчаяната атака на младите разбойници, съвсем случайно погледът ми се спря върху някакво бяло петно сред тревата, нещо, което приличаше на изкъпана овча глава. Полюбопитствувах да разбера защо това бяло нещо се движи така предпазливо из най-тъмните места, затова изтичах и препречих пролуката която наричахме Вратата на Гуени, защото ми се стори, че се насочва точно натам. Като ме видя, бялото нещо се спря и тръгна да се връща, но аз хукнах и го догоних. Чак тогава разбрах, че това бяло било дългата сребриста коса на Съветника, който пълзеше на четири крака, опитвайки се да се измъкне незабелязан.
— Джон — каза той, като се изправи и ме погледна, — сър Джон, вярвам, че ти ще ме защитиш, Джон.