— Уважаеми сър, вие сте съвсем прав. Но това лазене на четири крака е съвсем недостойно за вас, и за изключителната ви изобретателност. Намерението ми е да ви пусна да си отидете съвсем свободно.
— Знам, че е така. Можех да се закълна в това. Ти си един благороден човек, Джон. Твърдя това от самото начало. Ти си един благороден човек и гордост за всяка титла.
— Ще ви пусна да си отидете при две условия — казах, и го хванах за ръката, защото беше започнал странишком да се измъква към вратата. — Първото е да ми кажете съвсем честно кой е убиецът на баща ми.
— Ще ти кажа най-честно и искрено, Джон, колкото и да ме боли от това признание. Това беше моят син Карвър.
— Така си и мислех, или може би през цялото време съм го предчувствувал. Но вие нямате вина за това, сър, тъй като дори не сте били там.
— Ако бях там, това никога нямаше да се случи. Винаги съм бил противник на насилието. Затова пусни ме да си отида по-бързо, цялата ми природа се бунтува срещу тези сцени.
— Ей сега ще си отидете, сър, веднага щом изпълните и другото ми условие, а именно — да поставите в ръцете ми диамантената огърлица на лейди Лорна.
— Уви, Джон, но това нещо не е в мен. У Карвър, моят син, който уби твоя баща, в него ще намериш огърлицата. Нима на тези години скъпоценностите могат да имат значение за мен, млади човече?
На лунната светлина той изглеждаше толкова стар, посивял и искрен, че ако не беше загърнал дрехата си, докато говореше, за малко щях да му повярвам.
Извиних му се, че се налага да си послужа със сила, бръкнах в жилетката му и измъкнах огърлицата на Лорна, която заискри на лунната светлина. Старецът се опита да ме намушка с ножа, който не бях забелязал, но след като не успя, коленичи и скръсти ръце.
— О, Джон, за бога, синко, не ме ограбвай така. Тя е моя и аз толкова я обичам. Бих дал и живота си за тези камъни. Един от тях мога да гледам с часове, защото в него виждам отразени всички райски светлини. Върни ми огърлицата или ме убий на място още тук. Знам, че съм като дете в ръцете ти, но трябва да я получа обратно.
И като видях как красивата бяла коса открива благородното (му чело, как това властно лице се озарява от най-искрени чувства, така се изумих, че замалко не му я върнах. Но справедливостта, за която се твърди, че е била най-силният инстинкт на всеки Рид, ме накара да отговоря:
— Сър, не мога да ви върна нещо, което не е мое. Но ако ми докажете точно този диамант, в който виждате рая, ще рискувам да ви го отрежа, и трябва да се задоволите с него.
Като видя, че няма друга надежда, Съветника ми показа любимия си камък, който аз отрязах и поставих в грижовната му ръка. В следващия миг той вече беше излязъл през Вратата на Гуени и никой не знае какво е станало с него.
Историята с бягството на Карвър е следната, или поне така ми беше разказана от безстрашните миньори. Както се бяхме уговорили, Саймън Карфакс посрещнал дружината от двайсет разбойници, излезли Да заграбят мнимото злато, в една полусрутена къща в Баджуъртската гора, чийто собственик бил убит от тях преди много години. Въвел ги в хола, където трябвало да чакат, докато минеше конвоят със златото.
— Вожде, намерих нещо — казал Саймън на Карвър Дун, — което ще ни помогне да убием времето, докато пристигне купчината със златото. Под счупената плоча на огнището контрабандистите са укрили някакво много скъпо вино. Изпрати един да наблюдава навън, а ние през това време да го опитаме.
Разбойниците се съгласили и скоро всички били къде повече, къде по-малко пияни. А докато те пиели, Саймън сипал по малко вода в мускетите им. После тъкмо когато великанът Карвър се бил изправил с чаша в ръка, на вратата застанали група миньори, готови да стрелят по всеки пиян Дун. А те светкавично се хвърлили към пушките си, прицелили се, дръпнали спусъците, но огън нямало. Разбрали, че са предадени, но решили да се бият като мъже. Всички се били смело и като мъже (макар и лоши) загинали в къщата на човека, когото били убили. С тях умрял и младият де Уичхолс, който въпреки молбите на баща си бил избрал пътя на разбойниците. Единственият, който успял да се измъкне, бил Карвър Дун — отчасти благодарение на огромната си сила и отчасти може би благодарение на изключителното си самообладание по време на опасност.
— Щастлив съм, че не повече от осем от нашите смели миньори бяха убити в боя или умряха по-късно от раните си. И като добавим към тях осемте, които загубихме по време на нашата атака в Долината — отърваването от близо четиридесет разбойници ни струваше шестнайсет живота. А всеки Дун за година-две щеше да убие поне трима души.
Било изключително опасно да се срещнат с Карвър на открито, тъй като той беше човек с огромна сила, голяма изобретателност и побеснял като гладен вълк край стадо овце. Яд ме беше, че се е измъкнал така смело, и заради Лорна. Никой обаче не желаеше Да поеме вината за бягството му върху себе си — нито миньорите в гората, нито селяните при Портата на Дун, които го видели, че преминава в галоп покрай тях, но не посмели да го спрат.