Старият слуга на граф Брандър, който беше придружил Лорна, я наблюдаваше с такава смесица от възхищение и съжаление, особено след като видя колко обикновени бяха къщата и обноските ни. От своя страна тя го смяташе за достоен, но изглупял стар джентълмен, за когото истинското щастие се състоеше във високото обществено положение и многото пари — неща, които тя беше готова изцяло да отхвърли като врагове на нейното щастие. И между другото, действително много умно се беше възползувала от нравите, които царяха по онова време. Случиха се времена — как пък все такива времена се случват, — когато всеки, за да направи нещо, с огромно удоволствие взимаше пари за него. И човекът, за когото всички знаеха, че взима най-много пари в цялото кралство (след краля и кралицата, разбира се), беше Председателят на върховния съд лорд Джефрис.
След като този прочут човек се върнал от своето кърваво правораздаване, покрит с успехи и слава (при положение че беше обесил всеки, който не е имал достатъчно пари, за да му плати), кралят останал толкова доволен, че извикал: „Само този човек е достоен да оглавява нашето правосъдие!“ Съответно Големият държавен печат на Англия бил поверен в неговите ръце.
И случило се така, че съдбата на Лорна зависела единствено от министъра на правосъдието, тъй като граф Брандър починал малко след моето заминаване от Лондон. Тя тъжеше за вуйчо си, както би трябвало да тъжим за всеки добър човек, когато умре.
И така, министърът на правосъдието лорд Джефрис несъмнено знаел за огромното богатство на Лорна и за това, че тя не желае нито да види, нито да чуе за който и да било от младите благородници, тъй като била дала дума на простия Джон Рид. В резултат от всичко това той отишъл да я посети по своя, собствена инициатива. Лорна от своя страна така добре свършила останалата част от работата, че той, вече три четвърти пиян, видял много лесен начин да се сдобие с куп пари. И още там, в този миг (лорд Джефрис винаги действуваше бързо), с помощта на една доста кръгла сума, получена в брой, той дал официално разрешение на Лорна да се омъжи за доблестния рицар Джон Рид, при условие че кралят няма нищо против.
Негово величество нямал никакви възражения по този въпрос, тъй като ме смяташе за верен католик, а кралицата искала да угоди на Лорна. Затова, без много да се двоумят, двамата дали съгласието си за женитбата с уговорката, че когато Лорна стане пълнолетна и господарка на богатствата си, трябва да плати голям данък на короната, а част от земите си да даде на църквата. Освен това кралят щял да бъде този, който ще диктува условията. Така че когато всеки получел своя дял — министърът на правосъдието, Кралят и църквата, — за Лорна нямало да остане нищо.
В този момент обаче ние не мислехме нито за пари, нито за титли или за каквото и да било друго. Мислехме само един за друг. Със своята най-мила усмивка Лорна ми каза, те ако изобщо съм имал намерение да я взимам, то трябвало да я взема без нищо, понеже смятала щом стане пълнолетна, да прехвърли остатъка от наследството си на най-близките си роднини, тъй като подобно богатство не подобавало на жената на един фермер. А аз най-искрено й отговорих, че точно това винаги е било моето желание. Затова я помолих да прави каквото си иска, или по-точно да почака три години и да си мисли за него, тъй като все още нищо не можеше да направи.
Всичко, свързано с нашата женитба, беше уредено с помощта на пастор Боудън и доброжелателството на две графства. А аз просто не можех да повярвам на късмета си, като гледах колко красива, нежна и мила е Лорна, като същевременно притежаваше достатъчно темперамент и женско чувство, та никога да не бъде скучна и отегчителна. Сега вече можех да я, нарека жена, макар и много млада и игрива, или може би трябва да кажа преливаща от игривост, като че ли никога не беше познала страданието.
Но всичко това беше прекалено прекрасно, за да продължи без едно зловещо прекъсване, което превърна щастието ни в ужас и радостта — в мъчение. Когато беше сама с мен, някакъв потаен страх я караше да трепери. И както всички чувства на скъпите ни хора намират отглас и у нас, така страхът от някакво незнайно зло преминаваше и у мен. И колкото повече наближаваше денят на нашата сватба, толкова повече се задълбочаваха страховете ми. Взех твърдо решение зорко да пазя Лорна даже и с риск да занемаря полската работа.
Свирепата битка с разбойниците, станала толкова скоро, и моята ръководна роля в нея, изчезването на Съветника и Карвър — за които се говореше, че са отишли право в ада, — всичко това ме беше направило по-популярен от всякога. Съответно имаше много приказки и много вълнения във връзка е нашата сватба, на която чухме, че щели да дойдат хора от близо и далеч, за да видят високия ми ръст и Лорнината хубост.