Милата ми майчица уреди всичко с най-големи подробности, а Ани и Лизи, сестрите Сноу и Рут Хъкабак (която убедихме да дойде) така изпълваха църквата с роклите си, че ми се струваше, че няма да има къде да стъпя. Когато церемонията започна, Лорна дойде при мен по начин, който силно ме учуди, и хвана лявата ми ръка така, че от все сърце ми се прииска всичко това да свършва по-скоро.
Моята любов изглеждаше толкова прекрасна, че просто се страхувах да я гледам, и все пак поглъщах цялата й красота. Тя несъмнено се боеше, но никой не го забеляза.
Роклята на Лорна беше снежнобяла, покрита със светлолилав тюл и възможно най-проста, но и най-прекрасна. Осмелих се да я погледна едва когато всеки от нас каза „да“ — тогава се погледнахме в очите.
Невъзможно е за човек, който не е обичал като мен, да разбере щастието и гордостта, които изпитах, когато всичко беше свършило, камбаните забиха и пасторът ни беше благословил. И когато Лорна се обърна към мен, игривият й поглед беше станал покорен и замислен от този тържествен акт. Очите й, които нямат равни на себе си по целия свят, бяха пълни с толкова спокойствие и сладки обещания, че ме изумиха, макар че ги познавах толкова добре. Любими очи, най-милите очи, най-прекрасните най-любящите — и изведнъж в църквата изстрел, и тези очи се изпълниха със смърт.
Лорна падна на коленете ми тъкмо когато се канех да я целуна, както се полага на всеки младоженец, и жълтите дървени стъпала на олтара се оплискаха с кръв. А тя лежеше в краката ми и преданите й очи се опитваха да ми изпратят последното си послание. Повдигнах я, виках името й, но всичко беше напразно. Единствения признак на живот беше изтичащата й яркочервена кръв. Не си спомням какво съм чувствувал и какво съм мислил, докато ръцете на моята съпруга, обвили врата ми (бях я повдигнал и нежно ги поставил там), се отпускаха все повече и повече. Тя отрони дълга въздишка върху гърдите ми като последно сбогуване с живота, а носле стана студена, съвсем студена. Положих жена си в ръцете на мама и след като помолих да не се вдига шум, излязох да търся отмъщение.
Разбира се, знаех кой го беше извършил. На този свят имаше само един човек, способен на такова нещо — такова нещо! Скочих върху най-добрия си кон с юзда, но без седло и обърнах Кикъмс натам, накъдето ми посочиха. Помня само как мъжете отстъпиха, когато поех по пътя, който Карвър беше хванал.
Нямах никакво Оръжие. Бях облечен е най-хубавия си костюм и сватбената риза, избродирана от Ани, червена от кръвта на моята съпруга. Бях тръгнал, както ми се струваше тогава, за да разбера дали на този свят изобщо съществуваше правда, или не.
С бясно летящия Кикъмс скоро стигнахме до хълма Блак Бароу, упътени от виковете на някакви хора, които дочувах като далечен шепот. И там, на известно разстояние пред мен, върху огромен черен кон яздеше човек, когото веднага познах.
— Или ти, или аз — казах си, — каквато е волята божия. Но и двамата не бива да живеем на тази земя нито час повече.
Познавах силата на този огромен човек и знаех, че е въоръжен с пушка (ако е имал време да я зареди отново след като застреля Лорна) или във всеки случай с пистолети и кавалерийска сабя. И въпреки всичко нито за миг не се съмнявах, че ще го убия.
Понякога без да виждам и земята под себе си, понякога забелязвайки всяка шумка, препусках след него по безкрайната равнина.
Но той се обърна и погледна назад само веднъж. И макар че беше далеч пред мен и яздеше с все сила, забелязах, че върху коня пред него имаше нещо — нещо, за което трябваше да внимава и което му пречеше да поглежда назад. Във възбудата си си втълпих, че това е Лорна, докато сцената в църквата отново не изплува в пламналия ми мозък точно както завесата пада в края на всяка трагедия. И докато се носех над камъни и канавки върху полуделия си кон, това жестоко деяние отново се разигра пред очите ми, но този път наблюдавах картината спокойно, като че ли нямах нищо общо с тази работа.
Мъжът сви по тесен път, минаващ между високи скали, същият, по който беше вървял Джон Фрай, когато следеше вуйчо Бън. Но когато Карвър пое по него, той се обърна и ме видя на не повече от стотина ярда зад себе си. А аз видях, че пред себе си той държеше детето си, малкия Енси. Енси ме забеляза, протегна ръчички и се разплака за мен, тъй като лицето на баща му го плашеше.
Пришпорвайки уморения си кон, Карвър Дун постави едната си ръка върху пистолета, от което разбрах, че не е успял да зареди пушката си. Победоносен вик се изтръгна от дълбините на сърцето ми. Какво ме интересуваха някакви си пистолети? Нямах шпори, но конят ми не се нуждаеше от тях. Дори не го подтиквах — по-скоро го удържах, тъй като беше със съвсем пресни сили. Знаех обаче, че ако черният кон пред нас тръгнеше по стръмния склон, където пътеката се разделяше, веднага щяхме да го настигнем. Ездачът му също го знаеше и понеже в този каменен канал нямаше място да се обърне и да стреля, на кръстопътя дръпна юздите и насочи коня си надолу по пътя, водещ към Омагьосаното тресавище.