— Така ли? — казах си, като разсъждавах с мозък, хладен като лед. — Днес ще разрежеш калта, касапино.
Следвах врага си внимателно и неотлъчно, но не бързах, тъй като отиваше към място, откъдето измъкване нямаше. Той обаче си мислеше, че се страхувам да се приближа, защото чух тихия му смях. „Който се смее последен, се смее най-добре“ — мина ми през главата.
Изправих се върху гърба на коня си и въпреки че нямах стремена, хванах клона на един стар дъб, надвиснал над скалите, и го откъртих от стеблото. И досега хората сочат с почуда това дърво, но най-учуденият от всички съм аз.
Карвър Дун рязко зави зад ъгъла и стреснат и уплашен, дръпна юздите на самия ръб на черното и бездънно тресавище. Помислих си, че сега ще се обърне срещу мен, но вместо това той продължи да язди, като се надяваше да намери някакъв заобиколен път.
Между скалите и блатото има път за тези, които познават местността или имат време да го потърсят, но по всичко личеше, Карвър не познава мястото и за него път нямаше. Само загуби време да го търси. Изведнъж той взе някакво решение, обърна се, стреля и се впусна с коня си срещу мен.
Куршумът му ме уцели някъде, но не му обърнах внимание. Опасявах се единствено да не ми избяга, затова обърнах Кикъмс така, че препречих прохода, а с дъбовия клон с все сила ударих коня му по главата. Преди сабята му да ме докосне, и човекът, и конят се строполиха, като почти повлякоха и мен.
За миг Карвър остана да лежи на земята, неспособен да се изправи. Скочих от коня, отметнах косата си назад и разперих ръце, като че ли се намирах на ринга за борба. И тогава малкото момченце дотърча при мен, хвана ме за крака и ме погледна. Ужасът в очите му ме накара да се уплаша от себе си.
— Енси, миличък — казах му нежно, понеже не исках, да види жестокия си баща убит, — изтичай ей зад онзи завой и набери камбанки за красивата дама.
Детето ме послуша. Обръщаше се назад и се смееше, а аз се приготвях за битката. Още докато неприятелят ми лежеше в безсъзнание, можех да го убия само с един удар, но нямаше да е честно.
Почернял от гняв, Карвър се изправи на крака и се заоглежда за оръжията си, които бях отстранил. После се приближи към мен и се втренчи в очите ми. Беше свикнал да плаши младите хора с погледа си.
— Не искам да ти направя нищо лошо, момче. Достатъчно те наказах — високомерно каза той. — Прощавам ти, защото си се държал добре с малкия ми син. Върви си и бъди доволен.
В отговор го зашлевих леко — не да го заболи, а да накарам кръвта му да кипне. Не желаех да разговарям с такъв човек.
Между нас и тресавището имаше едно равно местенце. Заведох го там и го оставих да започне, когато той сметне за необходимо. Струва ми се, почувствува, че и неговият час е ударил. Мисля, че от начина, по който стоях, но най-вече от твърдия ми поглед разбра, че е намерил своя равен. Във всеки случай страните му пребледняха.
Като видях това, макар че беше такъв злодей, дадох му възможност да ме нападне пръв. Протегнах му лявата си ръка, както правя с по-слабите борци, и му позволих да ме хване. Великодушието ми обаче се оказа прекалено. Бях забравил за раната, която ми беше нанесъл с пистолета, и че едно от ребрата ми е пукнато. Карвър Дун ме сграбчи през кръста в хватка, която никой досега не ми беше прилагал.
Чух как реброто ми се счупи. Докопах го за ръката и разкъсах мускула. После го сграбчих за гърлото — нещо, което не е позволено в борбата, но той се беше опитал да сграбчи моето, а сега не беше време за игри. Той напразно се бореше, блъскаше окървавения си юмрук в лицето ми и ме хапеше. Със желязната си сила го държах безпомощен цели две минути.
— Няма да ти правя нищо повече — извиках. — Карвър Дун, ти си победен. Признай го и благодари на бога. Върви си по пътя и се покай.
Но беше твърде късно. Дори и да беше признал за пръв път в живота си, че е срещнал своя равен, вече беше твърде късно.
Черната кал се беше вкопчила в краката му. В яростта си не бяхме обърнали внимание на земята под нас. Аз самият едва успях да отскоча, докато той падаше назад. Карвър протегна ръце и ужасът в очите му беше страхотен. Силите изведнъж ме напуснаха. Можех само да стоя и да гледам как бавно, малко по малко, Карвър потъва, докато се загуби от погледа ми.