LVII глава
ЖИВОТЪТ И ЛОРНА ОТНОВО СЕ ВРЪЩАТ
Когато момченцето се върна с камбанките, които беше успяло да намери, върху черната повърхност на тресавището нямаше и помен от баща му. С мъка и болка колкото физическа, толкова и душевна, тежко се покатерих върху коня си и погледнах невинния Енси. Нима това живо, гальовно дете щеше да се превърне в един жесток човек като баща си, който да бъде мразен цял живот, за да умре накрая от насилствена смърт? То вдигна благородното си челце, като че ли искаше да ми отговори: „Не, няма.“ Но думите, които каза бяха други: „Дон… (не можеше да произнесе Джон), о, Дон, толкова се радвам, че този лош, зъл човек си е отишъл. Заведи ме в къщи, Дон, заведи ме в къщи.“
Заболя ме. Безсилни са думите да ви опиша как ме заболя, въпреки дълбоката ми скръб, че трябва да взема на ръце детето на човека, когото току-що бях убил. Не можех обаче да го оставя там, докато мине някой друг и го намери, нито пък бях в състояние с тази рана да вървя пеш, а него да завържа върху коня.
Бях загубил голямо количество кръв и се чувствувах много слаб и отпаднал, но имах късмет, че и Кикъмс се беше оклюмал като господаря си и през цялото време вървя кротко като агънце. Когато наближихме къщата, имах чувството, че яздя в някакъв сън; гласовете на хората, които бяха изтичали да ме посрещнат, възприемах някак много отдалеч. Единствено мисълта за смъртта на Лорна изпълваше цялото ми същество.
При вратата на конюшнята по-скоро паднах, отколкото слязох от коня и Джон Фрай с огромно удивление хвана Кикъмс и го въведе вътре. Успях някак си да вляза в къщата, като дете, подкрепян от мама, която обаче се страхуваше да ме погледне в очите, а само крадешком ме поглеждаше.
— Убих го — беше всичко, което успях да кажа, — убих го, както той уби Лорна. А сега ме остави да видя своята съпруга, мамо. Макар и мъртва, тя е моя.
— Не можеш да я видиш сега, скъпи Джон — приближи се към мен Рут Хъкабак, понеже никой друг не се осмеляваше да го направи. — Ани е при нея, Джон.
— Какво общо има Ани с нея? Оставете ме да видя мъртвата си любима, а после и аз да умра.
Всички жени отстъпиха назад и започнаха да си шушукат, и да ме поглеждат крадешком. Някои се разхълцаха, понеже лицето ми беше твърдо като камък. Единствена Рут остана до мен и тръпнеща, сведе поглед. После едната й ръчица се промъкна в голямата ми разтреперана длан, другата прегърна разкъсаното ми сако и тя нежно ми прошепна: „Тя не е твоята мъртва любима, Джон. Може дори да е твоята жива Лорна, твоята съпруга, твоят дом, твоето щастие. И ти не трябва да я виждаш сега.“
— Има ли някаква надежда за нея… искам да кажа, за мен?
— Всичко е в божиите ръце, Джон. Но ако те види в сегашното ти състояние, това означава сигурна смърт за нея. Сега ела, защото и ти имаш нужда от лечение.
Послушах Рут като дете и като я последвах, й прошепнах (защото никой друг освен мен не познаваше огромната й добрина): „Господ ще те възнагради, мила, за доброто, което извършваш в този миг.“
Както научих по-късно, ако не е била бързата намеса на тази дребничка девойка, Лорна е щяла да умре веднага, за което стотици пъти я благослових. Разказаха ми, че в мига, в който съм оставил Лорна в ръцете на мама, Рут излязла напред и с твърдост и готовност се заела с всичко.
Накарала ги да я поставят на една откачена от пантите врата с възглавница под клюмналата й глава и да я занесат в къщи. Със собствените си малки ръце разкъсала булченската й премяна, цялата потънала в кръв, извадила жестокия куршум, а после промила раната с ледено студена вода. Докато правела всичко това, моята любов лежала безчувствена и бяла като смъртник. Останалите жени твърдели, че Лорна е мъртва, но Рут продължавала да слага студена вода на челото й и да наблюдава дали няма да трепнат дългите ресници върху мраморното й лице. После поставила ухо върху полузамрялото й сърце и поискала да й донесат испанско вино. Разтворила перлените й зъби и с една лъжичка сипала в устата й малко вино. После повдигнала главата й, нежно направила масаж на гърлото й и зачакала. След малко й дала още.
През цялото време Ани я наблюдавала с ужас и удивление, особено като се има предвид, че тя самата се смяташе за първокласна болногледачка. Но едно безмълвно повдигане на ръката от страна на Рут и само един поглед на блестящите й тъмни очи й казали да стои настрана. И точно когато всички вече се били убедили, че Рут е абсолютно луда, но така или иначе не може да навреди на мъртвата, едно слабо преглъщане, последвано от лека въздишка, ги накарало да останат, да гледат и да се надяват.