Но когато времето се затопли, студът си отиде и духна топлият югозападен вятър, вече не беше по силите ми да се въздържам и да не мисля за Лорна. Нивята вече се зеленееха, по склоновете също се виждаха по-тъмни и по-светли петна, а брястовете напъпиха. Тогава издълбал в кората на един от тях — „Л. Д.“ Последствието от всичко това беше, че понеже Лорна не идваше при мен освен в сънищата ми, и тъй като животът ми напълно се обезсмисляше без нея, аз реших да отида и да я намеря. Затова, без да чакам нито миг повече, облякох най-хубавия си костюм, като се надявах, че изглеждам добре, въпреки че бях принуден да се обличам сам в хамбара, защото очите на сестра ми Лизи бяха точно толкова остри, колкото езикът й.
Този път изпитвах неудържимо желание да си взема пушката и почти бях решен да го направя, тъй като ми се струваше съвсем нечестно да стрелят по теб, а ти да нямаш възможност да отвърнеш. Когато обаче си спомних колко стръмна и хлъзгава е водната пързалка, побоях се, че няма да успея да запазя барута сух. Затова, когато тръгнах, бях въоръжен само с една хубава здрава тояга.
Водата беше придошла поради силния дъжд, паднал предната нощ, и трябваше доста сериозно да се потрудя, преди да стигна върха на пързалката, който водеше към Долината на Дун. Независимо от това обаче стигнах входа на Долината още преди мръкнало, като пътят ми беше по-скоро труден, отколкото опасен, и седнах да отморя гърба и краката си. Бях толкова щастлив, че отново съм на суха земя и че съм дошъл да намеря Лорна, че съм заспал. Може би това нямаше да се случи, ако, преди да тръгна от къщи, не бях изпил половин галон сайдер.
От време на време отварях очи, но после отново заспивах. Изведнъж сънят ми беше нарушен от някаква сянка, паднала върху мен; между мен и залязващото слънце стоеше Лорна Дун.
— Мастър Рид, да не си полудял? — каза тя и грабна ръката ми, за да ме изправи.
— Луд не съм, но съм почти заспал — отговорих й, като се правех, че не я виждам, за да може по-дълго да държи ръката ми.
— По-бързо, по-бързо, ако ти е мил животът. Патрулът ще бъде тук всеки миг. Побързай, мастър Рид, и ела да те скрия.
— Няма да помръдна нито крачка, докато не започнеш да ми викаш „Джон“ — казах аз, въпреки че умирах от страх, както всеки може да си представи.
— Е, добре, Джон… мастър Джон Рид, побързай, ако на този свят има някой, който те обича.
— Има много такива — отвърнах просто за да я уведомя, — и ще те последвам, мистрес Лорна, но няма да бързам, ако само аз съм в опасност.
Без повече приказки и с много свенливи погледи Лорна ме поведе през Долината към малката си беседка в канарите. Там видях издълбаните в камъка стъпала, които водеха към върха, и откъдето се бях измъкнал преди седем години. Поради огромния си ръст с голяма мъка се проврях през вратата на беседката й. Все пак накрая успях да мина и се озовах в малката приятна стаичка. Тя беше почти кръгла, с ширина осемнайсет на двайсет фута, обрасла отвсякъде с мъх и папрат. Отгоре за таван служеше самото небе, изпъстрено с бели пролетни облачета. На пода растеше ниска мека трева, примесена с мъх и иглика, а тук-там покрай стените имаше големи камъни, които служеха за столове.
Докато разглеждах всичко това с учудване и лека тъга, Лорна ме погледна игриво (какъвто беше навикът и) и каза:
— Къде са пресните яйца, мастър Рид? Или може би кокошките са престанали да снасят?
Не ми хареса много начинът, по който го каза, леко диалектно, като че ли се присмиваше на говора ми.
— Донесъл съм няколко — отговорих, като че напук. — Щях да донеса два пъти повече, но се страхувах, че ще ги счупя по пътя, мистрес Лорна.
И поставих две дузини върху мъха, като ги изваждах едно по едно от джоба си. Лорна ме наблюдаваше с нарастващо удивление как ги вадех и ги редях едно до друго, и когато я помолих да ги преброи, тя най-неочаквано избухна в плач.
— Какво съм направил? — извиках, като едва се осмелявах да я погледна. — О, какво направих, че се обиди така?
— Нищо не си направил, мастър Рид. Плача, защото си много добър с мен, а аз не съм свикнала на доброта.
Страхувах се да не влоша нещата още повече и затова си замълчах. И както се оказа, точно това й помогна да ми разкаже нещо повече. Но в никакъв случай любопитството във връзка с тайнствеността, която я обграждаше, не надвишаваше състраданието ми към нея. Забих поглед в земята, за да не излезе, че я наблюдавам, но виждах всяко нейно действие.
Лорна се отдалечи малко, като че не мислеше за мен и не се интересуваше от някой толкова безразличен за нея. После леко въздъхна и се върна. Погледът и вече беше омекнал. В очите й беше легнала сянката на тъгата и главата й вече не беше така гордо изправена.