— Мастър Рид — каза тя с най-нежния глас, излизал някога от устните на момиче, — направила ли съм нещо, с което да те обидя?
Едва се сдържах да не я хвана и разцелувам. Само че изведнъж си помислих, че ще бъде голяма низост да се възползувам от нейната доверчивост и безпомощност. Тя като че ли знаеше какво се канех да направя и се двоумеше дали трябва да ми го позволи както на времето, когато бяхме деца. Какво ли не ми мина през главата, докато се заставях да отклоня погледа си от нея и дълбоко в сърцето си да реша; „Джон Рид, дръж се много възпитано с това самотно момиче.“
Така с доброто си държание още повече й се харесах, защото Лорна все още не ме обичаше и не се беше сещала за това — поне аз мислех така. И въпреки че очите й бяха толкова красиви, толкова добри и нежни, те притежаваха някаква огромна сила, която внушаваше, че нищо не може да стане без нейно желание. И сега, радостна, че така добре се бях държал, а понеже и по характер беше енергична, тя седна до мен и ми разказа всичко, което исках да знам, всяка дреболийка, която й беше известна, с изключение на най-важното — мнението й за Джон Рид.
Ще оставя Лорна сама да ви разкаже историята със сладкия си глас и ако се отегчите, търсете вината в себе си.
XIV глава
РАЗКАЗЪТ НА ЛОРНА
— Не мога да изразя ясно мислите си, така че всичко да разбереш. Не знам къде е началото нито къде трябва да е средата, нито дори как се чувствувам в този миг, как мисля или как трябва да мисля. Попитам ли тези около мен какво е добро и какво зло, понякога се сблъсквам със смях, а понякога — с гняв.
Има само двама души на света, които изобщо ме изслушват и понякога се опитват да ми помогнат; единият е дядо ми — сър Енсор Дун, а другият е чичо ми, човек с голяма мъдрост, когото всички наричат Съветника. Дядо е много стар и се държи много рязко (всъщност прави изключение само с мен). Струва ми се, че той знае какво е добро и какво зло, но като че ли не иска да мисли за това. Съветника, от друга страна, макар и пълен с живот, не смята въпросите ми достойни за отговор или ми се присмива.
Сред жените няма нито една, с която да мога да разговарям, откакто почина леля Сабайна, която положи толкова много усилия, за да ме възпита. Година след година тя се опитваше да накара младите мъже да я слушат, да ги научи какво подобава на произхода им и да им внуши чувство за справедливост, но всичко беше напразно. Горката! Това беше любимата й дума, заради която я наричаха „Старата леля Справедливост“. Много често ми казваше, че съм единствената й утеха, а аз съм сигурна, че за мен тя беше единствената; и когато умря, ми беше по-тежко, отколкото ако бях загубила майка си.
Майка си и баща си изобщо не помня, въпреки че ми казват, че баща ми бил най-големият син на сър Енсор Дун, най-смелият и най-добрият. Ето защо ме наричат наследница на това място на насилието, а понякога на смях ми викат и тяхна кралица или принцеса.
Сигурно много хора щяха да бъдат щастливи, ако живееха тук, и може би и аз би трябвало да бъда. Имаме прекрасна долина, защитена от зимните студове и горещината на лятното слънце. Тревата е толкова свежа, потокът така игрив и искрящ и толкова разнообразни цветя цъфтят едно след друго, че тук никой не би трябвало да бъде тъжен, стига да го оставеха само с тях.
Затова в ранните часове на деня, когато дъхът на утринта е навсякъде около мен, аз съм весела и безгрижна. Но щом падне вечер небето се покрие с тъга, тогава като нощ върху мен се спуска облак самота.
Това, което искам да знам, е нещо, което нито един от тях не може да ми каже. Коя съм аз и защо съм тук? Навсякъде около мен има кражби и насилие. Няма кой да ме води напред, няма кой да ме учи на добро; и въпреки, че съм толкова млада, над мен тегне някакво проклятие, което ще продължи вечно.
Тук Лорна не издържа и жално заплака, но понеже не бях уверен, че имам право или съм способен да я успокоя, само мълчах и се опитвах да си придам бодър вид. След малко обаче реших, че това е признак на лошо възпитание и станах да избърша сълзите й.
— Мастър Рид — отново започна тя, — срамувам се от тази слабост. Много рядко давам такъв израз на чувствата си, а сега, когато трябва да те забавлявам, поведението ми е още по-непростимо. Но ти имаш майка, която толкова много те обича, и сестри, и спокоен дом и затова не знаеш какво е да си самотен. Понякога толкова се разгневявам на някои неща, които не успяват да скрият от мен, че просто не мога да говоря, и може би ще ти се стори много странно, че тези иначе толкова безгрижни мъже полагат големи усилия, за да скрият нещо от едно съвсем младо момиче. Обичаха да се хвалят пред леля Сабайна за своите обири и жестокостите си само за да я ядосват, но никога не се хвалят пред мен.