Един следобед, когато вече нямаше работа, след като бях нагледал конете и тъкмо си казвах, че след пет дни месецът свършва и ще мога да отида при Лорна, към нашата врата се приближи конник. Още щом разбрах, че не е Том Фагъс, отказах се да ходя да го посрещам и реших, че трябва да е някой пътник, отбил се да пита за пътя.
Но вместо това той спря пред нашата врата и се развика, като че ли беше кой знае кой си, и през цялото време размахваше нещо бяло във въздуха. Затова пресякох двора и отидох да разбера каква беше работата.
— Аз съм кралски пратеник! Хей, ти, големият, в името на краля, ела насам!
Въпреки че това не ми хареса особено, бавно се запътих към него, защото не се е родил човекът, който ще ме накара да се забързам.
— Това ли е фермата „Могилата на дъждосвирците“? — попита той. — Господ само ми е свидетел колко съм уморен. Последните двайсет мили непрекъснато ми повтарят, че е само на половин миля по-нататък. Ако и ти ми кажеш същото, мисля, че бих те цапардосал, стига да не беше три пъти по-голям от мене.
— Сър — отговорих му аз, — това няма да ви се наложи. Тук е „Могилата на дъждосвирците“ и вие сте добре дошъл в нашата ферма. За вечеря има овчи бъбречета и прясна, току-що наточена бира.
— Овчите бъбречета са хубаво нещо, необикновено хубаво. А през последните десет дни нито веднъж не съм се хранил като хората. По странноприемниците, щом чуят „в името на краля!“, ми дават всичко най-лошо, което имат. През целия път от Лондон дотук пред мен яздеше някакъв си Том Фагъс, който изяждаше най-хубавите неща и на когото всички се кланяха. Досега да ме е обрал сто пъти, ако си заслужавах труда.
През цялото това време той прекосяваше с коня си двора, като измъкваше уморените си крака от стремената. Беше среден на ръст около четиридесетгодишен мъж със сурово лице. Носеше тъмнокафяв костюм за езда и макар че целият беше оплискан с кал, стоеше му много добре, не като произведенията на нашите местни шивачи. И наметалото му беше от червена кожа. Тъй като не го зачетох особено, той, изглежда, ме презираше, че съм необразован селяндур.
— Ани, свали шунката — извиках, защото сестра ми беше чула звука от копитата на коня и излезе навън — и отрежи няколко парчета от еленското. Джентълмен ни е дошъл на вечеря, Ани.
— Ти си момче на място. Сигурен съм, че не греша — каза новият ми приятел. — Всичко това ще бъде в твоя полза, когато правя доклада си. Искам да кажа, ако вечерята наистина е толкова хубава, колкото изглежда на думи. Ха, та тази храна е достойна за самия Том Фагъс. Но младата дама няма да забрави… сигурен ли си, че няма да забрави?
— Трябва да сте сигурен, сър, че тя няма да забрави нищо, което ще накара всеки гостенин да се чувствува по-приятно.
— Е, добре тогава. Оставям коня си в твои ръце и влизам вътре. Но, боже! Замалко щях да забравя за какво съм дошъл. Въпреки че целият съм натъртен и гладен, не трябва да почивам и да слагам залък хляб в устата си, преди да видя и докосна Джон Рид.
— Успокойте се, добри господине — отговорих му аз. — Вие видяхте и докоснахме Джон Рид. Това съм аз.
— Джон Рид, от името на краля, Чарлс II, приеми тези подаръци! — каза кралският пратеник.
Той ме докосна с бялото нещо, което държеше и чак тогава видях, че това беше пергаментов свитък, вързан с шнур и запечатан във всеки ъгъл с восък. Пратеникът ми нареди да счупя печатите, което и направих, н вътре видях името си, изписано с големи букви. Моля се на бога дано сега, когато съм възрастен, друга подобна изненада да не ме спохожда.
— Чети, сине, чети, огромни глупчо, ако изобщо знаеш да четеш — каза кралският служител, за да ме окуражи. — Нищо страшно няма да ти се случи, момче, а вечерята ми изстива. Какво си ме зяпнал, глупако? Толкова си голям, че можеш да ме изядеш. Чети, чети, чети!
— Извинявайте, сър, но как ви е името? — попитах, въпреки че изобщо не знам защо го направих.
— Казвам се Джереми Стикълс, момко, и съм само един обикновен кралски съдебен служител, който в този миг умира от глад и не може да се навечеря, докато ти не прочетеш това нещо.
След като ме принудиха по този начин, най-сетне зачетох. С две думи, призоваваха „нашия верен поданик Джон Рид да изостави цялата си работа и да се яви лично пред мировите съдии в Уестминстър, за да даде показания във връзка с някои събития, застрашаващи спокойствието на нашия господар, краля.“ Подписът не успях да разчета. Разбрах само, че започва с „Дж“.