Докато разчитах доколкото можех призовката, пратеникът ме наблюдаваше и изглеждаше много доволен от удивлението ми, защото го беше очаквал. Накрая, тъй като не знаех какво друго да сторя, разгледах свитъка и от обратната му страна. Междувременно главата ми съвсем се замая и загубих всякаква способност да разсъждавам разумно. Единствената мисъл, която ми минаваше, беше, че сигурно ме призоваваха, защото съм посещавал Лорна. Служителят обаче ме съжали, а и вечерята му можеше да изстине.
— Не се страхувай, синко, няма да те убием. Само трябва да кажеш цялата истина, и всичко ще бъде… но не, ще ти обясня подробно и как да се измъкнеш невредим, ако ми хареса вечерята.
— Правим всичко, което е по силите ни, сър, за да останат гостите ни доволни.
Но когато мама видя свитъка, припадна в любимата си цветна леха, която тъкмо плевеше. А щом се свести, занарежда, че кралят бил чул за сина й, колко е разумен, тих и работлив, че е най-силният мъж в Англия, и затова искал да й отнеме нейния Джони.
Мистър Джереми Стикълс обаче й обясни всичко и каза, че кралят щял да бъде много нещастен на своя трон, докато не видел Джон Рид. Накрая мама започна да се усмихва през сълзи и заяви: „Негово величество ще разполага с моя Джони, но само за две седмици.“
И въпреки че тя вече имаше голямо желание да ме пусне в Лондон, тъй като тайничко се надяваше да се върна удостоен с високи титли и увенчан със слава, аз самият изпаднах в дълбоко отчаяние. Какво щеше да си помисли Лорна за мен? Дългият месец, през който само чаках и наблюдавах, почти беше изтекъл; след няколко дни тя вече щеше да ме очаква, а аз нямаше да мога да удържа думата си. Каква обида щеше да бъде това за нея! След като си помислих всичко това, но не открих никакъв изход, не можах да мигна цяла нощ, въпреки че Джереми Стикълс хъркаше и за двама ни. Чувствувах, че ми е отредено някакво важно място, че ще ми се доверят и че непременно трябва да изпълня дълга си. Никой не можеше да знае какво има да ми каже кралят за рода Дун — а предчувствувах, че те бяха в дъното на това странно повикване — или какво можеше да си помисли Негово величество, ако не изпълнех заръката му. Всичко това легна като тежко бреме на плещите ми. Накрая реших, че дори Лорна не бива да знае причината за моето заминаване, а само, че се налага да замина много далеч от дома. Но как щях да й кажа дори и толкова малко, без да издам истинската причина?
И както си блъсках главата над този въпрос, съм заспал доста след времето, когато трябваше да съм станал. Затова, като не се появих на закуска, мама много се разтревожила, но мистър Стикълс я уверил, че кралските призовки често имали такъв ефект и че това било добър признак.
— И така, мастър Стикълс, кога трябва да потеглим? — попитах го аз същия следобед, когато бяхме излезли на двора. — Конят ви се нуждае от хубава почивка, сър, и едва ли ще може да тръгне още днес. Вчера моят кон Смайлър също се преумори, а нито един от останалите не може да ме носи.
— След още няколко години, Джек — отговори кралският пратеник, като ме оглеждаше с огромно задоволство, — ще бъде жестоко да яздиш на гърба на който и да било кон.
Междувременно мистър Стикълс съвсем се беше сближил с нас. На мен викаше „Джек“, на Елайза — „Лизи“, но което най не ми харесваше, нашата хубава Ани наричаше „Нанси“.
— Ще стане така, както бог е отредил, сър — отвърнах аз доста рязко, — и конят, който ще страда под мен, няма да е ваш. Но аз искам да знам кога трябва да тръгнем на този дълъг път до град Лондон. Доколкото разбирам, работата е бърза.
— Разбира се, че е бърза, синко. Но майка ти има нужда от време, за да те приготви за пътуване. Заколете довечера един хубав тлъст пуяк, който ще изядем утре на обяд, и още малко от онази еленска мръвка за вечеря. Тогава вече в петък сутринта можем да излезем на пътя и да изпълним заръката на Негово величество.
— Но чуйте, добри ми господине — започнах боязливо аз, — ако работата на Негово величество може да се отложи до петък, не може ли да се отложи и до понеделник? Имаме няколко малки прасенца — в петък ще станат на шест седмици. Твърде много са и едно от тях се нуждае от печене. Не смятате ли, че е жалко да оставим жените да го изядат?
— Джек, синко мой — отговори мистър Стикълс, — никога досега не съм бил в такъв гостоприемен дом и смятам, че ще бъде голяма неблагодарност, ако бързам да си тръгна. А и като си помисля, петък не е ден, в който добрият християнин обича да потегля на път. Утре около пладне ще избера прасенцето и в петък ще го хапнем за обяд. След това ще се приготвим и в събота рано сутринта ще потеглим.