Това все пак беше малко по-добре, отколкото ако бяхме тръгнали веднага, тъй като неделя беше първият ден, в който щях да мога с чест да посетя Долината на Дун. Но въпреки че опитах всички възможни доводи, мистър Стикълс не смееше да отлага заминаването за след събота. Тъй че единствената ми възможност да видя Лорна, преди да тръгна, беше да се опитам да я зърна от върха на скалата.
Това обаче напразно се опитвах да направя, докато очите ми се умориха от напрягане. Лежах скрит зад едно дърво и чаках толкова тихо, че зайците и катеричките си играеха около мен. Но белият камък си остана бял и нито един венец от цветя, украсил моминска глава, не раздвижи самотния покой на долината.
XVI глава
В ЛОНДОН
В това време едно пътуване до Лондон ни се струваше опасно и тъмно приключение. За някой благородник с много слуги рискът не беше толкова голям, освен ако разбойниците предварително не бяха уведомени за минаването му. За бедния човек обаче опасността не идваше толкова от тези джентълмени, кръстосващи друмищата, колкото от по-дребните собственици на странноприемници, разхайтените недисциплинирани войници и други неочаквано възникнали опасности по пътя.
Но най-трудно ми беше да замина от „Могилата на дъждосвирците“, без да кажа дори „довиждане“ на Лорна. А и не само на мен ми беше тежко. Когато дойде часът за раздялата, мама и Ани едва не загубиха свяст. Но аз им се усмихвах весело (доколкото успявах) и им казах, че следващата седмица ще се върна като един от най-известните капитани на Негово величество, което не бива да ги плаши. Това поне ги накара да се усмихнат, така че им изпратих още една въздушна целувка и безстрашно потеглих.
Джереми правеше всичко възможно да поддържа духа ми с шеги и историйки и скоро закопнях да видя всичките тези неща, които ми описваше. Чистият въздух, хубавото време и мисълта, че отивам в Лондон, всичко това така ми подействува, че скоро се усетих как непрекъснато се смея на необикновените неща, които мистър Джереми ми разказваше, и на необикновения му начин на говорене. И така, станахме добри приятели, тъй, като той беше много доволен от смеха ми.
До този миг смятах, че не е нито удобно, нито правилно да говоря за външния си вид. Сега обаче не мога да не спомена, че сигурно съм бил много приятна гледка с дрехите, с които бях облечен. А между другото по-хубавите ми дрехи бяха събрани в торбата зад седлото. Дори ми се искаше Лорна да е тук и скрита зад някой храст, да ме види така, както си яздех, и да се зачуди колко ли струват дрехите ми. Още Щом мама чу, че ще ходя в Лондон, събра в къщи най-добрите шивачи от този край на Ексмур, които за три дни направиха най-хубавото на което бяха способни. Всички се възхищаваха на резултата с изключение на Джереми, който виреше нос и се правеше на глух. По обед пристигнахме в Порлок и хапнахме в стария ми приятел мистър Пук, който вече беше започнал да забогатява. Независимо че си носехме много храна, нямаше да започваме да ядем от нея, докато не отпаднеше и последната възможност да ни нахрани някой приятел. И през целия първи ден изобщо не се наложи да прибегнем до собствените си запаси, защото още преди да тръгнем от къщи, беше уредено да спрем да пренощуваме в Данстър в къщата на заможен кожар, мамин братовчед, който ни прие много радушно и се задължи да върне стария Смайлър след еднодневна почивка в конюшнята му в „Могилата на дъждосвирците“.
Пътуването беше дълго и отегчително, въпреки че, след като минахме Бристол, пътищата станаха сравнително добри. И тъй като бяхме само двама, никога нямаше да завършим начинанието си, без поне веднъж да се сбием или да се спасим с бягство, ако не давах да се разбере, че съм братовчед на Том Фагъс. По този начин не остана къща по пътя, където да не се гордееха, че са ни посрещали, въпреки че моят спътник носеше червената кралска значка.
Като разбра това, приятелят ми Джереми я свали и каза: „Ще скрия това нещо, синко Джек. Твоята роднинска връзка с мистър Фагъс ни е много по-полезна от моята червена значка. Човекът, заради когото щях да умра от глад на идване добре ще ме охрани на връщане.“
Беше тъмна нощ, когато наближихме Лондон, доста по-късно от предвижданията ни, и кралският служител реши, че ще е по-разумно да не продължаваме повече, тъй като нощем пътят през полето беше много несигурен. Аз от своя страна не възразих, понеже предпочитах да видя Лондон по светло. Макар в крайна сметка да се оказа, че не си струва човек да го гледа, понеже беше много грозен и мръсен, за разлика от Ексмур. Някои магазини бяха много хубави, а надписите над тях — още по-хубави, така че можех неуморно до стоя и да ги гледам. Само че още неуспял да ги разчета, минувачите вече ме избутваха, а някои дори вадеха шпагите си. На друго място пък изскачаха собствениците, сграбчваха ме и започваха да крещят: „Купи, купи, купи! Какво желаеш, какво желаеш? Купи, купи, купи!“