Стаята не беше много голяма, но с доста висок таван. В отсрещния край имаше няколко кресла, тапицирани с кадифе. На тях седяха само трима души — един в средата и двама отстрани. И тримата бяха облечени с чудесни кожени дрехи и носеха големи сиви перуки. Пред всеки един от тях имаше дъбово бюро, отрупано с хартия и перодръжки. Но вместо да пишат, те като че ли се смееха и разговаряха, или по-скоро този в средата май разказваше някаква хубава история, която караше другите да се смеят. Поради огромните им перуки ми беше трудно да определя възрастта им, но като че ли този, който говореше, беше най-младият, въпреки че беше най-главният.
Още преди да съм успял добре да се огледам, самият Председател на върховния съд ме забеляза и извика:
— Е, селянино, кой си ти?
— С благоволението на ваша милост — високо отговорих аз — аз съм Джон Рид от енорията Оър в графство Съмърсет, доведен в Лондон преди около два месеца от специален пратеник, чието име е Джереми Стикълс. После ми беше наредено да съм винаги подръка и готов, за да може, когато ме повикат, да дам показания по неизвестен за мен въпрос, но засягащ спокойствието на краля, нашия господар. До сега три пъти го виждах из улиците, но нищо не каза за спокойствието си. Освен това всеки ден освен в неделя се разхождах нагоре-надолу из голямата зала на Парламента, но пак никой не ме повика. Затова сега желая да запитам ваша милост дали отново мога да се върна в къщи.
— Браво, Джон — каза съдията, — сигурен съм, че никога досега не си държал толкова дълго слово. Много добре помня въпроса и сам ще се занимая с него. Обаче сега съм зает, Джон. Но струва ми се, няма опасност да се загубим. По-скоро би се загубила крепостта Тауър. Двумесечната ти прехрана трябва да е струвала на краля доста добра сума.
— С ваше позволение, не, милорд. Прехранваше ме майка ми. Досега не съм получил нито пени.
— Спанк, това вярно ли е? — извика негова светлост така, че паяжините се разлюляха. — Спанк, защо не са били поети разноските на този човек?
— Милорд, милорд — прошепна Спанк, — пропуснал съм, милорд, сред по-важните дела съм го пропуснал.
— На теб за какво ти плащат? Ти лично си взел парите. Много добре те познавам. Не, не ми отговаряй — още една дума и ще наредя да те арестуват.
След като се посъвзе, Председателят на върховния съд се обърна към мен и каза:
— Джон Рид, с теб са се отнесли възмутително. Не ми отговаряй нито дума повече, а иди с мистър Спанк и после ме уведоми как се е държал с теб. — След това хвърли такъв поглед на Спанк, че за мен той беше по-ценен дори и от десет лири. — Утре отново ела тук и преди всички други дела аз лично ще се погрижа за теб да възтържествува справедливостта.
Както предполагате, с радост си излязох, защото, ако някога съм виждал нечии човешки очи да се превръщат в дупки, през които да наднича дяволът, то беше тогава; а очите бяха на Председателя на върховния съд Джефрис.
Мистър Спанк беше излязъл в коридора още преди мен. Приближи ме с голяма жълта кожена чанта в ръка.
— Добри ми мастър Рид, вземи ги всичките, вземи ги всичките и кажи една добра дума за мен пред негова светлост. Той те хареса и ти трябва да се възползуваш от това. За пръв път виждам човек, който да го гледа така твърдо в очите, но и да не му противоречи, а той точно това харесва. Ако останеш в Лондон, мастър Рид, той ще те направи богат. И умолявам те да запомниш, мастър Рид, че семейство Спанк е шестнайсетчленно.
Аз обаче отказах да взема чантата, тъй като го възприех като подкуп. Та той дори не ме попита каква сума бях изхарчил. Затова само го помолих да задържи парите, докато изчисля колко ми струват храната и квартирата. Възнамерявах на другата сутрин да връча на мистър Спанк сметката, подписана и удостоверена от моя хазяин, и в замяна да получа точната сума от чантата, за което щях да съм много благодарен.
— Ако така си използуваш възможностите — каза Спанк, — никога няма да се уредиш в наше време. Дори самият Председател на върховния съд не може да ти помогне, ако ти сам не знаеш как да си помогнеш.
Сутринта се срещнах с мистър Спанк, който ме чакаше на входа. Показах му сметката, а той се изсмя и каза: „Вземи два пъти повече, мастър Рид.“
— Не, ще взема само точната сума.
Като чу това, чиновникът щастливо се усмихна и след като ми наброи парите, прошепна: „Джон, тази сутрин той е съвсем сам и в добро настроение.“ След тези думи дръпна завесата и според специалната заповед аз се озовах сам, очи в очи със съдията Джефрис.
Негова светлост беше зает с някакви писма и минута-две въобще не вдигна поглед, макар да знаеше, че съм там. През това време аз стоях прав и чаках да му се поклоня. След малко той отмести писмата настрана и втренчи в мен смелия си открит взор.