— Ще ти дам пет лири, — каза Джереми, докато все още се чудех: дали съм лъжец, или не. — Пет лири, а аз ще се опитам да ги измъкна от този голям негодник. Спанк. Бих ти дал десет, Джон, но напоследък нещо не ми върви. Прибери тази хартия, момче. Нямам нужда от никаква разписка Джон Рид, не прави глупости!
Бях готов да му целуна ръката. Никога не съм предполагал, че ще се намери човек в Лондон (най-подозрителното място на божия свят), който да ми даде цели пет лири, без да поиска дори разписка! Толкова се разчувствувах, че чак се разплаках, тъй като, макар да съм едър физически, по сърце съм си останал дете. Но не бяха петте лири, които ме развълнуваха, а начинът, по който ми бяха дадени, и вярата в моята добрина.
XVIII глава
НАДЕЖДА ЗА ЛОРНА
Когато пристигнах в Данстър, жътвата тъкмо започваше. Бях изминал пешком целия път от Лондон само за шест дни и краката ми съвсем се бяха подбили. Въпреки че петте лири ми стигаха да плач щам нощувките и храната си, а дори и да дам няколко шилинга на по-бедни и от мен пътници, те съвсем не бяха достатъчни, за да си наема кон. В това бях напълно сигурен, защото знаех по колко плащаше Джереми Стикълс на път за Лондон. Та когато зърнах Данстър онази вечер, реших, че това е най-красивият град, който съм виждал, защото, да си кажа правичката, бях загубил почти всякаква надежда, че ще вляза в града същата вечер, въпреки че от доста време пред мен се виждаха кулите на замъка. Но веднъж вече пристигнал там, това означаваше край на всичките ми неволи. Братовчедът на майка ми, кожарят, в чиято къща бяхме преспали на път за Лондон, отново топло ме прие в дома си.
Сутринта вуйчо ми ме качи на най-силния си кон, а дъщерите му ми махаха с ръце от прага. Това ме накара с гордост и задоволство да си помисля, че след като бях видял толкова свят, отново се бях върнал сред земляците си и ги намерих по-мили и по-сърдечни, да, а и по-хубави от почти всички, които срещнах в прочутия град Лондон.
А сега ще ви разкажа какво изпитвах през онази вечер и как сърцето ми спря на гърлото, щом започнах да наближавам към мястото, което най-обичах на земята — с една дума, към дома. Първата овца, която видях, с буквите „Дж. Р.“ изписани на гърба й, ме накара да подскоча от радост. Извиках: „Джем, ела тук, момчето ми!“ — защото така се казваше овенът, и той ме позна, въпреки че яздех чужд кон, а аз се наведох от седлото и го погалих по главата и се заклех никога да не го превръщам в овнешко. Щом отминах, той се втурна в галоп да събере всички останали „Дж. Р.-та“ и да им съобщи, че младият им господар най-после се е върнал.
След тази среща подкарах коня по-бавно. Не исках да бързам. Щеше ми се докрай да се насладя на всички прелести на родните честа. Ето вирчето, в което къпехме овцете. Ей там — торфеният куп, където криех обяда си, когато не можех да се прибирам навреме в къщи. Още по-нататък стърчеше храстът, в който Ани беше открила голям рояк от нашите пчели. После се показа ъгълът на каменния зид, а отвъд него — нивите.
И там най-неочаквано зърнах Ани. Тя почти ме свлече от седлото и дори целуна цевта на пушката.
— Знаех, че ще си дойдеш. О, Джон! О, Джон! Чаках те на това място всяка събота вечер. Сега мога да си плача колкото си искам и не се опитвай да ме спираш, Джон, защото съм ужасно щастлива. Но ти, не трябва да плачеш, Джон. Какво ще си помисли мама? Ах, колко ще ми завиди — и тя се покатери на коня зад мен.
Какво си мислеше мама, не мога да ви кажа; между другото, съмнявам се, че половин-един час изобщо е могла да мисли, защото само здраво ме притискаше, плачеше и от време на време благодареше на бога.
Смятам, че достатъчно приказки се издумаха за величественото завръщане на Джон Рид. Когато им разказах как са ме оставили да се прибирам в къщи без пукната пара, мама отново се разплака, а също и Ани и дори малката Елайза. И макар и да чувствувах, че изпитват известно разочарование, дето не ме бяха произвели в нищо, всички заявиха, че са много щастливи и че много повече ме харесват такъв, какъвто били свикнали да ме виждат.
А после отворих торбата си и им показах красивите подаръци, които им бях донесъл от Лондон. Най-хубав беше подаръкът на Лизи — книга; искам да кажа, като не се смята този на Лорна (който през цялото време носех в пазвата си и се надявах, че като е толкова близо до сърцето ми, ще я накарам да ме заобича). И тази вечер нямаше по-щастливо семейство на света от нашето.
И въпреки че жадувах с цялото си сърце да науча нещо за Лорна, не можех да пренебрегна задълженията си към мама и Ани и да ги оставя още на другия ден, който се случи неделя. Веднага след закуска цялата енория, мъже, жени и момчета, всички облечени като за панаир, се изредиха в къщи да питат как е мастър Рид, вярно ли е, че кралят го е направил свой телохранител, и какво ще стане с пояса от турнира по борба на Западните графства, който носех вече повече от година. И колкото и да ви изглежда странно, последният въпрос като че ли най-много ги вълнуваше и никой не попита кой щеше да се грижи за стопанството или да им плаща надниците; всички обаче се интересуваха кой щеше да носи пояса.