Докато успея с няколко думи да й обясня, че съм бил призован в Лондон, скръбни и обвиняващи сълзи бяха изпълнили кротките й кафяви очи. Когато чу разказа ми и видя какво съм й донесъл (което бе ни повече, ни по-малко от пръстен с перли и сапфир по средата), Лорна неудържимо се разплака и дойде да седне близо до мен. Поех лявата й ръка и преди да се усетя какво правя, моят пръстен беше на пръста й.
— Ах, колко си хитър, мастър Рид! — каза тя и ме погледна изчервена. — Никога не съм предполагала, че подобно нещо би могло да ти дойде на ум. Нищо чудно, че когато те видях за пръв път, беше успял да наловиш толкова много риба.
— А тебе, малка рибке, успях ли да уловя, или целият ми живот трябва да премине в напразни надежди?
— Нито едното, нито другото, Джон. Все още не си ме хванал, въпреки че много, много те харесвам. И само ако се държиш по-настрана, ще те харесвам все повече и повече. А що се отнася до това, че ще пропилееш живота си в напразни надежди, Джон, това ще правят и всички останали, докато аз не ти кажа нещо друго.
Със сълзи на очи, причината за които отчасти беше и силното й желание да ме обича така, както аз, я обичах, Лорна, като плачеше н се смееше едновременно, докосна с ярките си невинни устни челото ми, набръчкано от тревога, съмнение и страстен копнеж. После свали пръстена от млечнобелия си пръст и ми го върна. Като видя обаче какво разочарование се изписа на лицето ми, целуна го три пъти и подавайки ми го, нежно каза: „Джон, сега не смея да го взема от страх да не те измамя. Ще се опитам да те заобичам така силно, както заслужаваш и както желаеш. Пази го дотогава вместо мен. Нещо ми подсказва, че много скоро ще го заслужа.“
Какво друго можех да направя, освен да обсипя с целувки ръката, с която искаше да спре възраженията ми, и да се закълна, че без пея]за мен няма живот. А тя изглеждаше така прекрасна с трептящите си черни мигли и очи, излъчващи светлина, че се извърнах настрани, поразен от толкова красота.
— Моя най-скъпа любов, живот мой — прошепнах в облака от коси, — колко ще трябва да чакам, за да узная? Колко време трябва да се измъчвам от съмнения дали изобщо ще можеш да обикнеш един обикновен фермер, един прост селянин като мен…
— Няма да ти разреша да се наричаш с разни имена — каза Лорна много нежно, а аз точно това и целях. — Ти не си прост, Джон. Та ти знаеш много повече от мен. Учил си и гръцки, и латински, както си ми казвал, и си бил в най-хубавото училище на Западна Англия. Никой от нашето семейство, освен дядо и Съветника, не може да се сравнява с Теб в това отношение. И макар че се смеех на начина ти на говорене, правила съм го само на шега, Джон. Никога не съм имала намерение да те наскърбявам.
— Нищо, което ти кажеш, не може да ме нарани, освен думите: „Отивай си, Джон Рид. Обичам друг повече от теб.“
— Тогава никога няма да те нараня, Джон, никога с такива думи, искам да кажа. А сега, Джон, мисля, че е крайно време да си отиваш в къщи при майка си. Много обичам майка ти от това, което си ми разказвал за нея, и няма да ти позволя да я мамиш.
— Ако наистина обичаш мама — хитро извъртях аз работата, — единственият начин да го покажеш, е като обичаш силно и сина й.
Тя се засмя по най-сладостния начин, като гледаше ту в мен, ту настрани, и това напълно ме увери — все едно, че ми го беше казала, — че Лорна Дун вече истински ме обича.
XIX глава
ЖЪТВА
Въпреки че се бяхме разбрали да не се срещаме цели два месеца — „един за теб и един за мен“, беше прошепнала Лорна, като държеше главата си не чак толкова далече от моята, — знаех, че е в безопасност, от знаците, които всекидневно си разменяхме. „Сега вече няма от какво да се страхувам, Джон — беше ми казала тя на раздяла. — Вярно е, че ме наблюдават, но Гуени е много по-хитра от тях. Докато е жив дядо да ме пази от насилие, и малката Гуени да следи тези, които се опитват да ме следят, и ти, Джон, готов да ми помогнеш всеки миг, ако се случи най-лошото, самотната Лорна Дун ще се радва на повече грижи от всякога. Затова не ми стискай така ръката, Джон, защото не си знаеш силата.“