Скоро настъпи златна жътва, разлюляла тежки класове по откритата равнина и закътаните горски долини. Откакто великанският сърп на баща ми беше оставен да почива, нашият край не се беше радвал на такова плодородие. Досега в Ексмур не се беше намерил достатъчно силен човек, който да жъне с този сърп, чийто собственик бе покосен в разцвета на живота си. Сега обаче аз го свалих от стената, където мама с гордост го беше закачила, а тя ме гледаше и не знаеше да се смее ли, да плаче ли.
Цялата енория се беше събрала в нашия двор, защото, както се бяхме разбрали с двамата ни съседи, тази година ние щяхме да открием жътвата. Потеглихме в строг ред, според обичая ни. Свещеникът годеше шествието с библия и сърп в ръце. Общо да сме били около шейсетина души: Когато стигнахме до голямата порта, която водеше към нивата, свещеникът вдигна резето и влезе вътре сам. Първо прочете няколко стиха от библията, а после взе сърпа и отряза три хубави ръкойки. След това псалтът подхвана химн, който всички заедно изпяхме ред по ред. А когато химнът свърши, свещеникът отпи голяма глътка сайдер и всички започнахме да жънем.
Ние, мъжете, вървяхме отпред надолу по склона срещу стената от зряло златно жито. Стояхме с разкрачени крака и леко приведени; левите си ръце държахме свити, а сърповете в десните проблясваха като змии. Жените ни следваха отзад, хващаха житото и го връзваха на снопи.
Сега, ако искате, вярвайте ми, ако искате, само ми се присмивайте, но дори и сред това пшеничено, море, докато бързо размахвах сърпа сред жълтата вихрушка, ми се привиждаше само Лорна. Може би в този миг се разхождаше из Долината. Ех, защо не бях птица! Облак е надвиснал над Долината на Дун. О, как исках да съм капка дъжд или нежен полъх, за да галя свежите и страни и да си играя в косите й.
Но по дяволите! Докато аз си мечтая и великанският сърп виси бездеен, какво ли правят останалите? Защо съм сам насред нивата? Използували са залисията ми и са отишли на синора при делвите със сайдер, извадили са хляба и месото и ако все още мога да вярвам на очите си (така заслепени от образа на Лорна), седнали са и здравата похапват още преди църковният часовник да е ударил единайсет.
— Джон Фрай, стари негоднико! — извиках и го вдигнах високо във въздуха. — Джон Фрай, какво означава всичко това, сър?
— Пусни ме долу, иначе не мога да ти отговоря — проговори Джон с известно затруднение, тъй като стискаше гъша кълка между зъбите си.
Та, наложи се да го пусна.
— Моля те, твоя милост — откакто се бях върнал от Лондон, Джон ме наричаше все така, понеже беше твърдо убеден, че кралят ме е направил свой съдия, макар да го пазя в тайна. — Видяхме, че твоя милост се е замислил по кралските дела, и решихме, че е по-добре да използуваме това време, за да обядваме — и ми подаде голям черпак, пълен с печени картофи.
Приех го с удоволствие и оставих хората да се нахранят спокойно.
Всички добре се наобядвахме и което си е право, здравата жънахме този ден, а аз през цялото време не изпуснах първенството. Още преди заник слънце бяхме ожънали поне десет акра. После избърсахме сърповете, гърдите и челата си и поехме към дома, където ни чакаха вкусни гозби.
Разбира се, тази вечер всички жътвари дойдоха у нас за празничната вечеря. Нямах време да задавам въпроси. Непрекъснато режех месото и сипвах от соса, тъй като апетитът на жътварите и жените им си го биваше. През цялото това време нашата мила Ани, запретнала ръкави, тичаше напред-назад с ведро, пълно с картофено пюре, смесено със зеле и мазнина. Даже Лизи беше захвърлила книгите си и разнасяше бира и сайдер, а мама помагаше да се разпределя пудинга и овнешкото. А Бети беше навсякъде — подменяше чиниите, поднасяше месото, раздухваше огъня и готвеше още и още. Не й оставаше време дори да си погълни.
След като изядоха всичко каквото можаха, жътварите се приготвиха здравата да си пийнат. Преди това обаче вдигнаха един житен клас, обкичен с пъстри панделки, и го закачиха над камината. А после всички мъже вдигнаха рогове, догоре пълни с бира, и запяха песента за житото — Ексмурската жътварска песен. Първия път я запяхме много добре, тъй като се водехме по църковния хор, а свещеникът ни тактуваше с чашата си. Втория път също не беше много зле, въпреки че свещеникът вече си беше отишъл. Но когато я подкарахме за трети път, всеки би се затруднил (независимо колко е трезвен), ако трябваше да познае кой куплет пеехме, понеже някои бяха по средата на един, а други вече привършваха следващия, но някак си всички успявахме да се придържаме към мощния рев на хора.