Имаха право да се веселят хората, защото това бе паметна жътва. Тази година бяхме засяли повече ниви с пшеница, отколкото правехме обикновено, и получихме двоен добив от акър. И в разгара на веселието не можех от време на време да не си мисля колко доволен щеше да бъде татко, ако бе видял всичко това. Погледнах към мама, за чието здраве пиеха вече за двайсети път, и по тъгата в очите й разбрах, че и тя си мисли за същото. Скоро след това успях да се измъкна незабелязано от задимената и шумна къща. Пресякох огрения от луната двор и докато се поразхладя, стигнах до татковия гроб.
Въпреки че отдавна вече не се плашех от духове и тям подобни, доста се постреснах, като видях, че там седи Ани, неподвижна като самия камък и облечена в най-хубавата си рокля. Нервите ми обаче са доста здрави, затова се запътих право към нея.
— Какво правиш тук, Ани? — попитах я доста строго, раздразнен от това, че почти беше успяла да ме изплаши.
— Нищо — отговори кротко тя.
— Как така нищо? Мис Ани, как може по това време на нощта да седиш тук и нищо да не правиш? И да ме оставиш съвсем сам да забавлявам гостите?
— Струва ми се, че не правиш нищо подобно, Джон — тихо каза Ани. — А ти, как може по това време на нощта да бъдеш тук и нищо да не правиш?
Бях толкова изненадан, че едно малко момиче като Ани може да бъде толкова дръзко, че се обърнах и си тръгнах. Тя обаче скочи, хвана ме за ръката и тогава видях, че лицето й е обляно в сълзи.
— О, Джон, ще ти кажа, всичко ще ти кажа, само не се сърди, Джон.
— Да се сърдя? Че защо? Какво право имам аз да ти се сърдя за това, че си имаш собствени тайни? Всяко момиченце си мисли, че има право на свои тайни.
— А ти нямаш никакви свои тайни, нали, Джон? Разбира се, че нямаш никакви тайни. Всички тези излизания през нощта…
— Не искам да се караме на това място, Ани. На главата ми тежат много неща, за които момиченцата дори не могат и да предполагат.
— И на моята глава тежат много неща, Джон. О, Джон, всичко ще ти кажа, само ако не ме гледаш така сърдито и обещаеш, че ще ми простиш. О, толкова съм нещастна!
Това събуди съжалението ми, пък и умирах от любопитство да разбера какво имаше да ми каже. Затова й разреших да ме целуне и да ме отведе малко по-настрани, под едно голямо дърво, тъй като отказваше да ми каже каквото и да било там, където се намирахме. Но дори и в сянката Ани не знаеше как да започне и като че ли нещо се двоумеше. Опря бузата си о дървото и се разхълца.
— Няма ли да спреш най-после? — обадих се накрая по-твърдо, отколкото възнамерявах, защото знаех, че ако някой я насърчава, можеше да си плаче цяла нощ.
— Да, ще спра. Много си строг с мене, Джон, но знам, че ми мислиш доброто. Ако някой друг — не знам кой и нямам право да знам — така го болеше от мъка сърцето… Джон, може би щеше да бъдеш мил с нея, може би щеше да я прегърнеш, да я целунеш и да бъдеш много нежен?
Точно това се бях опитал да направя с Лорна, затова почти зинах от учудване, когато Ани така хубаво ми го описа. За известно време изгубих дар слово и само се чудех дали не е ясновидка, но след това започнах да се досещам каква е работата.
— Ако съдя по осведомеността ти, трябва да имаш известен опит в тия работи. Настоявам още този миг да ми кажеш кой си е разрешавал подобни волности с теб.
— Тогава, Джон, ти нищичко няма да научиш. Щом ме питаш по този начин. На всичкото отгоре това не са били никакви волности. Братовчедите имат право на някои неща, а и когато си кръстник на някого… — тук Ани внезапно замълча, защото беше издала тайната си.
— А, опасявах се аз, че ще се стигне дотам — отбелязах много тъжно. — Знаех, че е бил тук много пъти и изобщо не ми се е обаждал. Няма нищо по-лошо от това един мъж да открадне сърцето на девойката, без да знаят близките й.
— А ти самият не правиш нищо подобно, нали, Джон?
— Един нищо и никакъв разбойник — продължавах аз, без да обръщам внимание на току-що изреченото, — човек без парче собствена земя, когото могат да обесят всеки ден…
— Джон — каза сестра ми, — а няма ли вероятност членовете на семейство Дун да бъдат обесени всеки ден?
Тези думи така ме слисаха, че подскочих като ударен заек, хукнах обратно през двора и нахълтах в кухнята, където помолих съседа Николас Сноу да ми даде малко тютюн и някоя свободна лула. Така изпуших първата си лула и несъмнено се почувствувах по-добре.
Междувременно повечето жътвари се бяха разотишли, за да могат да станат рано на другата сутрин. Някои ги водеха жените им, някои си водеха жените…
Вече почти си бях изпушил лулата и тъкмо си мислех да опитам пак на следващата вечер, без да мога да разбера как така досега пушенето не ми е харесвало, когато ми хрумна, че макар и милата ми Ани да се беше държала много грубо, все пак не беше хубаво от моя страна да я оставям там по това време на нощта съвсем сама с мъката й. Освен това бях длъжен и заради Лорна да разбера доколко Ани или който и да било друг знаеше за нашата тайна.