— На първи юли, дядо — прошепна Рут все още с гръб към мен, — но много хора не могат да го повярват.
Тогава мама ми дойде на помощ, както често обичаше да прави, и каза: „Дори и синът ми да не можеше да танцува, мис Рут, той пак щеше да танцува с теб. Отдавна те чакаме, мили Джон, за да отворим кухненската врата и да започнем жътвения танц. Ти ще танцуваш с Рут, вуйчо Бън — със Сали, мастър Кеби — с Поли, а съседът Николас ще бъде така добър, ако успея да го събудя, да застане до добрата мисис Кеби. Лизи ще ни свири.“
— Но кой ще танцува с вас, госпожо? — попита вуйчо Бън много галантно. — Според мен трябва да поразменим двойките. Аз не съм танцувал от двайсет години и няма да танцувам и сега, при положение че господарката и стопанката на тази жътва седи пренебрегната настрана.
— Не, мастър Хъкабак — извика Сали Сноу. — Мистрес Рид е прекалено любезна, като ме оставя да танцувам с вас. Вие се хванете с нея, а аз ще отида да си извикам Ани за партньор тази вечер. Много повече обичам да танцувам с момичета. О, толкова е по-хубаво.
— Не се тревожете за мен, скъпи мои — отвърна мама, — свещеникът обеща да се върне отново и вече го очаквам всяка минута. Той смята да танцува с мен, а обеща да доведе партньор и за Ани. Хайде сега, започвайте, а аз ще се включа след малко.
Никой нямаше желание да й противоречи, а и краката на момичетата вече сами потропваха, докато Лизи се перчеше с голям свитък ноти. Така че грабнах малката Рут, завъртях я и всички останали тръгнаха след нас. Много скоро умислената ми партньорка започна сладко да се усмихва и да ме поглежда с блеснали очи. Само едно нещо обаче не ми беше ясно: защо мама, която винаги използуваше възможността да ме събере със Сали Сноу, сега правеше точно обратното — не ме допускаше нито за миг до Сали, а цяла вечер ме държеше колкото се може по-близо до Рут. Не само това, но идваше и така започваше да ме хвали пред нея, че съвсем ме засрамваше, макар много добре да знаех, че си го заслужавам. А после в танца се включи и Ани. Тя просто плуваше из стаята, а красивата й коса се развяваше след нея; беше най-лека от всички, най-мила и най-прекрасна. Изчерви се, когато срещна удивения ми поглед, е който разглеждах партньора й. Беше скуайър Маруд де Уичхолс. Бих предпочел да я видя с Том Фагъс, за когото предполагах, че ще дойде, като чух, че свещеникът ще води някого. Струваше ми се, че няма право да танцува с никой друг. Успях да й го прошепна, но тя ми отговори:
— Защо не погледнеш себе си, Джон. Нека и двамата се позабавляваме. И ти не танцуваш с Лорна, но изглеждаш много щастлив.
Танците продължиха до късно през нощта. Мама беше с прекрасно настроение и не искаше и да чуе за лягане. С одобрение поглеждаше ту към скуайър Маруд, потънал в разговор с Ани, ту към мен и Рут Хъкабак, с които също започвахме добре да се разбираме. Горката мама, беше толкова горда, а изобщо не подозираше, че хубавите й планове вече безнадеждно са провалени.
Тъй като на другата сутрин трябваше да стана още преди съмване, за да започна работа рано, реших да не се прибирам в спалнята си тази нощ, от страх да не събудя мама, а да отида да си легна в сеното, където беше много по-приятно и прохладно. Поседях малко в двора да се полюбувам на тържествената жътвена луна и на жълтото море, което тя осветяваше. И докато стоях в сянката на конюшнята, забелязах как една ниска, дебела фигура се плъзна между мен и вратата и се отправи към края на двора. Вместо да се затичам след нея, както би трябвало да направя, аз започнах да си блъскам главата кой би могъл да бъде и какво, за бога, правеше там, когато всички наши хора си бяха легнали, а жетварите си бяха отишли.
Най-после реших, че не може да е някой наш човек, макар нито едно куче да не излая, и че сигурно е или някое момиче, или някоя жена, и хукнах да разбера коя е. Но понеже се поколебах, стигнах там твърде късно. Никого не открих и реших да дебна на същото място следващата нощ. После се върнах в сеното и спах непробудно до сутринта.
Сигурно много хора биха искали да разберат, каквото, между другото, беше и моето огромно желание, кое беше накарало мистър Хъкабак да дойде от Далвъртън по това време на годината, когато търговията му беше в разгара си и когато не можехме да му обръщаме необходимото внимание поради жътвата. Но още по-странно беше, че водеше със себе си внучката си вместо ротата драгуни, без която се беше заклел да не стъпва по нашите места.
И като че ли изобщо не бързаше да си заминава, въпреки че точно сега присъствието му ни създаваше големи неудобства, както сигурно сам беше забелязал. Освен това не можехме да не си мислим, че използува положението на гост в къщата ни, за да предприема дълги експедиции с неизвестна за нас цел. Всяка сутрин веднага след закуска той яхваше Доли, понито на Ани, и закачаше отзад торбата с обяда си, а отпред слагаше два големи кавалерийски пищова. Й винаги обличаше най-старите си дрехи, като че ли очакваше да го ограбят, и никога не си взимаше златния часовник и кесията с парите.