Но дори и да допуснех, че се готвеше нещо срещу крал Чарлс II (или по-скоро срещу неговите съветници католиците и особено срещу брат му Джеймс), беше ли възможно мистър Хъкабак, богат и предпазлив човек, познат на Председателя на върховния съд Джефрис, да има нещо общо с това? На този въпрос не можех да си отговоря.
Вуйчо Бън беше толкова потаен, алчен и отмъстителен, че съвсем не можех да предвидя какъв курс ще предприеме. Че мразеше папистите, знаех много добре, макар никога да не говореше много за тях; също знаех, че е бил в армията на Оливър Кромуел, макар че според хорските приказки се беше занимавал повече с търговия, отколкото с истинско воюване. Освен това бях сигурен, че бе способен да направи много неща и да пропилее сума пари, за да си отмъсти на рода Дун, въпреки че по време на сегашното му посещение това име нито веднъж не се отрони от устата му.
А самото семейство Дун? На чия страна щеше да застане то в предстоящото движение, ако действително можеше да се говори за движение? Що се отнася до религията им (ако изобщо имаха такава), те по рождение бяха католици — това знаех от Лорна. От друга страна, нямаше голяма вероятност да изпитват особена симпатия към краля — син на човека, който ги беше прогонил и бе конфискувал имотите им. И беше съвсем възможно безразсъдни хора като тях, които нямат какво да губят, а напротив — могат само да спечелят — да пренебрегнат всякакво съобразяване с потекло и религия и да вземат участие в един протестантски бунт само защото им се е удал удобен случай да си отмъстят и да възвърнат бившите си владения.
Съвсем не искам да кажа обаче, че всички тези неща още тогава ми бяха така ясни, както сега ви ги предавам; просто бях объркан и не знаех какво да правя. Мама беше толкова невежа, що се отнася до политиката, и така мила с всички, че изпитвах големи страхове да не я накажат за подслоняване на бунтовници, тъй като по това време вече малко бях запознат с английската конституция. Много добре знаех, че ако някой нещастник потропаше на вратата ни и извикаше: „Войниците са по петите ми. За бога, скрийте ме!“, мама веднага щеше да го приюти, да го скрие и нахрани; а да си кажа правичката, така щяха да постъпят и двете ми сестри, между другото — и аз. От което става ясно, че хора като нас съвсем не бяха в безопасност по време на подобни вълнения.
Но преди да успея да реша как да действувам или как да разгадая до дъно тази загадка, вуйчо Рубън си замина също така внезапно, както беше дошъл, като остави внучката си при нас. Мама сияеше от радост, а и самата Рут беше много доволна, въпреки че не смееше да го покаже. В Далвъртън върху младите й плещи падаха всичките грижи по домакинството, освен че трябваше да надзирава и продавачите, така че никога не можеше да се забавлява. Тя много се беше променила от деня, в който дойде да ни гостува — беше възприела нашите прости, искрени взаимоотношения и сърдечен смях.
Междувременно жътвата приключи и аз отново закопнях да видя Лорна. Бях помолил Ани да съобщи на Сали Сноу, че сърцето ми принадлежи на друга и че не мога да имам нищо общо с нея. Ани, както сама ми каза после, се справила със задачата изключително добре, без да издаде никакви тайни.
Още в деня, в който двата месеца изтекоха, тръгнах да търся Лорна. С надежда бях взел и пръстена с перлите. Носех й и всички пресни яйца, които успях да намеря, и около дузина и половина малки пъстървички от нашия поток. Предварително се уговорих с милата си сестричка, че ако закъснея, тя ще измисли някаква причина за отсъствието ми.
Изпитах обаче горчиво разочарование, защото докато чаках, изминаха много часове, а Лорна нито се появи в долната част на Долината, нито ми изпрати макар и най-малък знак. На всичкото отгоре омразният ми Карвър Дун отнесе пъстървата и пресните яйца, които й бях приготвил като подарък. Бях ги поставил в тревата близо до потока, покрити с листа, за да се запазят свежи и хубави. И когато вече съвсем ги бях забравил и зорко наблюдавах околността, скрит под едно дърво, и въртях пръстенчето в джоба си, изведнъж в Долината се зададе някакъв мъж. Беше с широкопола шапка, кожен жакет и ботуши, които стигаха чак до бедрата му. Но най-неприятно ми беше да видя, че на рамото си носи дълга пушка, а аз имах само тояга. Затова се принудих да се скрия зад скалата, като оставих дървото между нас.
След малко отново го зърнах, сега вече на петдесетина ярда от мен, и понеже все още беше достатъчно светло, успях да разгледам лицето му. Не съм голям познавач, но в чертите му имаше нещо, което ме накара да изстина от ужас. Не че лицето му беше грозно, не. Дори можеше да се каже, че е красиво — толкова сила, воля и решителност изразяваше. Само че в него нямаше нищо приятно, нищо игриво. По това лице нямаше следи от усмивки, а оловносивите очи бяха студени и жестоки.