„И този човек иска да притежава Лорна!“ — помислих си и почти пожелах да надникна зад скалата, където бях готов да го посрещна с тоягата си. Ех, да можеше да ми падне, когато не огнестрелно оръжие, а само силата щеше да реши съдбата ни. Той обаче нищо не подозираше. Обиколи района си като часовой и при водопада тръгна да се връща. И точно тогава, както вървеше покрай брега, попадна на малкото ми скривалище, покрито е листа. Забеляза, че листата са обърнати наопаки, и това, разбира се, привлече вниманието му. Видях го как се наведе и откри рибата и яйцата и в простодушието си реших, че сега вече знае всичко за мен. За мое най-голямо удивление обаче видът му изразяваше задоволство, а след малко чух и грубия му смях: „Ха, ха, виж ти, Чарли! Рибарят Чарли! Значи, така се опитваш да плениш Лорна! Сега разбирам защо толкова често ходиш за риба и кой обира курника на Съветника.“
След това прибра рибата ми и всички най-хубави яйца на Ани и си замина. Мислех си да се втурна след него и да го накажа, но здравият разум ме спря. По-добре беше да понеса тази загуба, вместо да рискувам любовта си, благополучието на Лорна, а може би и живота си.
След като чаках, докато изчезна и последната възможност Лорна да се появи, тъжно забързах към къщи. Ранният есенен вятър стенеше над мочурищата; цялата красота на жътвата си беше отишла и рано падналият здрач тегнеше като товар на плещите ми. И все пак в продължение на две седмици отивах всяка вечер с надежда да зърна Лорна, но напразно. Ала това, което най-много ме озадачаваше, беше, че знаците се сменяха редовно, точно както се бяхме разбрали — по всичко изглеждаше, че никой не държи Лорна затворена насила.
Като не можех да я видя, безпокойството ми започна да расте все повече и повече и дори щях да се опитам със сила да проникна през Портата на Дун, ако Ани не ме беше спряла със сълзи на очи.
Една вечер забелязах, че Бети се държи много странно. Когато никой не я гледаше, тя ми правеше разни неразбираеми знаци, слагаше пръсти на устните си и сочеше нещо зад гърба си. Отначало обаче не й обръщах никакво внимание и изобщо бях в много лошо настроение, тъй като никак не ми вървеше.
Но скоро, като минаваше покрай мен, тя ме побутна с една пръчка и прошепна „Лорна Дун“.
Думите й така ме стреснаха, че се обърнах и зяпнах с отворена уста, но тя се престори, че не ме забелязва, и затърка някакво гърне. После каза: „Наведи си главата.“
Приближих главата си до нейната и тя прошепна в ухото ми: „Иди сутринта, глупако. Тя ми съобщи да ти кажа, че не може да излиза вечер.“
Толкова се зарадвах, като чух това, че целунах Бети, и много добре видях, че й доставих удоволствие, макар че после отстъпи назад и се престори на ядосана.
Разбира се, на другата сутрин бях на крак още преди октомврийското слънце. Бързо пресякох преплетения гъсталак, за да стигна до потока Баджуърти, а после и до водопада. Когато се изкачих на върха, слънцето беше изгряло с цялото си величие и обливаше долината С надежда и светлина. Обзе ме неизразима радост, когато видях как моята Лорна се приближава, по-чиста от утринната роса, по-светла от самото слънце. Вървеше към мен и не подозираше, че я наблюдавам. В тази искряща утрин тя беше забравила всичките си грижи и сега като че ли се носеше върху зората като сребърно облаче. Веднага изскочих пред нея, страхувайки се да не си помисли, че я наблюдавам. Като ме видя, бузите й още повече порозовяха, очите й светнаха и тя радостно дойде насреща ми.
— Значи, най-после дойде, Джон. А аз си мислех, че си ме забравил. Не можех да ти обясня — всяка вечер ме държаха затворена. Но ела в беседката ми, тук си в опасност.
Не можех нищо да й отговоря, така преливаше радостта в мен, но и последвах в малката беседка, където вече бях влизал два пъти. Знаех, че наближаваше най-щастливият миг в живота ми — че Лорна щеше да ми признае любовта си.
Отначало се преструваше, че не разбира какво я питаха очите ми, и се опитваше да говори за други неща.
— Не за това съм дошъл — прошепнах й съвсем тихо. — Знаеш какво съм дошъл да те питам.
— Ако си дошъл с цел да ме питаш нещо, защо се двоумиш? — Лорна се извърна много смело, но видях, че устните й трепереха.
— Двоумя се, защото се страхувам, защото целият ми живот зависи от една-едничка дума, защото тази, която сега е близо до мен, може вече никога да не е близо, въпреки че за мен тя означава посече от целия свят, повече от десет хиляди свята! — Докато изричах тези тихи и нежни слова, Лорна се разтреперваше все повече и повече, но нито ми отговаряше, нито ме поглеждаше.