— Обичам те от толкова време — продължавах аз, — когато беше още дете, те обожавах; после, когато те видях като красиво момиче, те боготворях; а сега, когато си вече истинска девойка, любовта ми е толкова силна, че нито с думи мога да я изразя, нито в сърцето си да я затворя. Чаках толкова дълго, че макар по произход да стоя по-ниско от теб, не мога повече да чакам и трябва да получа твоя отговор.
— През всичкото това време ти ми беше много верен, Джон — прошепна тя на мъховете и папратта, — и струва ми се, че трябва да те възнаградя.
— Това не ме задоволява. Не желая да ме обичаш против волята си, от съжаление, защото това означава само търпимост. Или ще ми дадеш цялата си любов, или нищо. Аз също трябва да притежавам твоето сърце, така както и ти притежаваш моето, Лорна.
Докато говорех, тя свенливо ме поглеждаше, за да продължат съмненията, ми още миг, а после широко разтвори кротките си любящи очи и обви с ръце шията ми. Сърцето й заби до моето и Лорна каза: „Скъпи, ти го спечели и то вече принадлежи на теб, а не на мен. Аз съм твоя и завинаги ще бъда твоя.“
Завладян от тези думи и от този поглед, не съм сигурен какво съм приказвал след това. Спомням си само, че когато ми поднесе устните си за целувка, почти забравих доброто си възпитание, като не й оставих време и да диша.
— Стига — каза Лорна нежно и силно се изчерви. — Засега това стига, Джон. И искам да запомниш едно нещо, мили. Всички ласки ще бъдат от моя страна, а ти трябва да си много сдържан, освен ако не бъдеш поканен. Но сега можеш да целунеш ръката ми. Съвсем бях забравила. Господи, колко съм глупава!
Но аз вече бях взел ръката й и поставих венчалния пръстен на безименния и пръст; и този път Лорна не го свали и с обич му се залюбува, но очите й се изпълниха със сълзи.
— Всеки път, когато плачеш — казах и я привлякох към себе си, — ще го приемам като покана да не бъда прекалено сдържан. Вече никой няма да те разплаква. Мила моя, вече няма да въздишаш, защото аз ще те закрилям и обичам, за да си винаги спокойна и щастлива.
От гърдите й обаче се отрони дълга и тъжна въздишка, погледът и беше прикован към земята, а сълзите се търкаляха по бузите й. Лорна притисна сърцето си с ръка и тихо каза, като че на себе си:
— Това никога, никога не може да стане. Коя съм аз, че да мечтая за такова нещо? Сърцето ми подсказва, че това никога, никога няма да стане.
XXII глава
ДВЕ ПРИЗНАНИЯ
Нищо обаче не беше в състояние да ме натъжи в такъв миг. Мисълта, че Лорна — най-милото, най-невинното и най-игривото, най-хубавото същество на света — ме обича, не можеше да бъде помрачена от никакви страхове.
Затова, след като се сбогувахме, забързах към къщи, за да кажа всичко на мама, защото Лорна ме беше накарала да обещая, че няма вече да пазя любовта ни в тайна. Всъщност това винаги са били и моите намерения. Бях наясно, че мама ще бъде много недоволна и разочарована заради Рут Хъкабак, но понеже знаех как лесно ни прощаваше, надявах се скрито да приеме моето решение.
Плановете ми обаче се объркаха, защото когато се прибрах, заварих у дома Том Фагъс, който закусваше е мама и останалите. Забелязах, че има нещо странно, нещо неестествено в държанието му. Нямаше ги присъщите му лекота и веселост. Нахрани се, без да пусне нито една шега по адрес на закуската, без да изкаже предпочитание към това или онова — само хвърляше потайни погледи към Ани, която пито можеше да седи спокойно, нито да погледне някого. Сърцето ми се сви от страх пред това, което наближаваше, и искрено ми дожаля за горката мама.
След закуска мое задължение беше да се заема с преораването на една доста отдалечена нива, и аз поканих Том Фагъс да дойде с мен. Той обаче отказа и понеже знаех причините, реших да му дам възможност да разговаря с мама, въпреки че никак не ми се нравеше мисълта човек с токова име да влезе в нашето семейство, което винаги е било смятано за толкова честно. Затова потеглих на работа, като си взех и обяда, тъй като възнамерявах да прекарам целия ден на полето.
Когато се прибрах, скуайър Фагъс си беше отишъл, което ми се стори лош знак, защото, ако мама беше разбрала и одобрила намеренията му, тя непременно щеше да го покани да остане за вечеря, за да отпразнуваме случая. Скоро вече нямах никакви съмнения, тъй като Лизи изтича да ме посрещне и извика: „О, Джон, ако знаеш какво стана. Мама е в ужасно състояние, а Ани ще си изплаче очите. Какво мислиш се е случило? Никога няма да се сетиш, макар че аз отдавна подозирах такова нещо.“