— Няма какво да се досещам — отговорих, преструвайки се на безразличен заради самоуверения й тон. — Отдавна знам всичко. Но доколкото виждам, ти не си плакала много. Щеше повече да ми харесваш, ако беше поплакала малко.
— Че защо да плача? На мен Том Фагъс ми харесва. Той е единственият истински мъж, когото съм виждала.
Този удар, естествено, беше насочен към мен. Мистър Фагъс беше спечелил благоволението на Лизи заради омразата си към рода Дун. Само че ми се струваше необяснимо защо чак толкова ги мразеше, след като, поне отколкото знаех, никога не беше ставал тяхна жертва. Да не би пък да им завиждаше като на разбойници, които бяха подобри от него в работата? На Лизи обаче нищо не отговорих, тъй като отдавна бях установил, че мълчанието ми я дразни повече от всякакви думи. В къщи влязохме заедно. Докато се опитвах да успокоя скъпата ми сестричка Ани, мама изпрати веднага да ме повикат.
— О, Джон, кажи една добра дума и за мен — извика Ани, като ме държеше за ръцете и ме, гледаше с насълзени очи.
— Не една, милото ми, а сто — нежно й отговорих аз. — Не се бой, сестричке, ще изкарам твоя случай толкова безобиден, в сравнение с моя, искам да кажа, че само след пет минути мама ще те повика и ще те нарече своето най-добро и съвестно чедо, ще възхвали братовчеда Том до небесата и ще изпрати някой на кон да го догони. Тогава ти ще имаш много по-трудна задача — да говориш в моя полза:
— О, Джон, скъпи Джон, нали няма да й кажеш за Лорна? О, моля те, поне днес недей.
— Да, Ани, днес, и то веднага. Искам веднъж завинаги да се свърши с това.
— Но помисли за нея, мили. Сигурна съм, че няма да може да го понесе. Особено след първия голям удар.
— Напротив. Дори ще го понесе по-лесно. Клин клин избива. Много добре я познавам. Отначало ще бъде отчайващо сурова към теб, после към мен, а накрая и към двамата. После ще ни изправи един срещу друг (в мислите си, имам предвид) и ще прецени кой има по-голяма вина. И като направи това, ще започне да се мъчи да види и двата случая от хубавата им страна. И така със собствени доказателства ще се убеди, че нямаме никаква вина — понеже и двамата сме й деца, нали разбираш. И не след дълго, стига да ней се мяркаме много пред очите, ще реши, че май е действувала много прибързано. После ще си спомни как винаги сме били добри към нея, също като татко. Тогава ще се сети, че и тя е била млада и влюбена, малко ще повъздиша, ще си поплаче и накрая ще изпрати да ни повикат, ще ни извини и ще ни нарече свои любимци.
— Господи, Джон, откъде знаеш всичко това? — възкликна сестра ми, като си избърса очите и ме загледа с радостна усмивка. — Кой ти го каза, Джон? А хората те мислят за глупав! Хм, имам чувството, че всичко, което ми каза, е съвсем вярно. О, мили Джон, отговори ми, откъде научи всичко това?
— Няма значение откъде — отвърнах. — Трябва да съм голям глупак, ако досега не съм изучил характера на майка си.
Разговорът ми с мама приключи горе-долу така, както го бях предвидил, затова няма смисъл да ви описвам повторно цялата история.
Следобед обаче, когато слънцето вече захождаше, тя седеше в градината на пейката, опряла глава в кожената ми жилетка (която е непромокаема), обгърнала с дясната си ръка кръста на Ани, и не знаеше кого повече да съжалява. Все още не беше простила на своите съперници — искам да кажа, на Том Фагъс и Лорна, — но вече започваше да си мисли малко по-добри неща за тях и много по-добри за собствените си деца.
Докато седяхме на пейката под големия ясен, оставихме мама да си приказва колкото си иска и каквото си иска. И двамата с Ани бяхме разбрали, че вече не ни се сърди, и затова я оставихме да си прави каквото си ще, като че бяхме две големи кукли.
В резултат на всичко това, сякаш по-голямата част от пречките между Ани и нейния любим бяха премахнати, а на нас с Лорна само ни поолекна на съвестта. Нашите възможности за среши и вълнуващи разговори си оставаха все така оскъдни.
Както можеше и да се очаква, мама веднага взе да крои планове как по някакъв свръхестествен начин да измъкне Лорна от властта на рода Дун и поне една година да я държи при себе си и да я научи на всичко, което те с Ани знаеха за млекарството, селския живот и най-добрия начин да се прави масло.
И всичко това стана, понеже случайно се изпуснах да кажа как Лорна копнее за прост, спокоен живот.
Ако ставаше въпрос да отвлека любимата си от Долината на Дун, това само по себе си не беше невъзможно. Но, първо — щеше ли Лорна да напусне дядо си, докато още беше жив! И, второ — можехме ли да я опазим без полк войници? Нямаше ли разбойниците незабавно да се впуснат да търсят своята кралица и като я откриеха, да изгорят къщата ни, да ни избият и победоносно да си я отнесат?