Казах всички тези неща на мама и тя с въздишка трябваше да се съгласи, че засега не ми остава нищо друго, освен внимателно да наблюдавам Лорна от разстояние, да следя как се държат разбойниците, и да чакам да настъпи някаква промяна. Междувременно дори можело да се влюбя (непредпазливо намекна тя) в някоя обикновена наследница, която непрекъснато щяла да е около мен. После обаче каза, че за едно нещо поне много се радва, и то е, че се е провалил планът на вуйчо Рубън да ме ожени за Рут, защото бил нарекъл момчето й страхливец. И завърши с думите колко била доволна, че няма да се оженя за това джудже — внучката на онзи скъперник.
За съжаление горката Рут Хъкабак беше дочула разговора ни и двете страни си размениха доста остри думи, които обаче доказаха, че Рут имаше много по-силен характер, отколкото предполагахме. Каза, че не може да ни гостува нито час повече, след като знае истинското мнение на мама за нея и дядо й.
Тръгна си на следващия ден и аз я придружих чак до град Ексфорд, откъдето я оставих да продължи с Джон Фрай. Когато се сбогуваше с мен, очите й бяха пълни със сълзи. Изпрати най-нежни поздрави на мама и каза, че отново ще дойде за Коледа. Много се зарадвах, като разбрах, че не е никак злопаметна, тъй като в караницата мама не беше права, въпреки че не си го признаваше.
След това измина цял месец, без да се случи нищо значително, освен, разбира се, че веднага след разговора с мама посетих Лорна и всичко й разказах. Като чу как мама и Ани, а и аз самият жадувахме тя да дойде в „Могилата на дъждосвирците“ и да й покажем мирния селски труд, тя само се изчерви и отговори, че докато дядо й бил жив, никога нямало да го изостави, а дори и да била свободна, единственото нещо, което можела да донесе на всеки приютил я дом, било разруха. Това беше толкова вярно, че дори аз не можех да го отрека, и като видя отчаяния ми поглед, Лорна смело ми каза, че трябвало да се надяваме на по-добри времена, и ме попита колко време съм щял да я чакам.
— Нито ден, ако виждах някакъв изход — страстно й отвърнах аз, при което тя се извърна смутено и известно време не искаше да ме погледне, — но цял живот, ако такава е била злата ми орисия. А ти, Лорна, докога ще ме чакаш?
— Докато станеш мой — отвърна тя със свенлива усмивка. — А сега, Джон, ти ме обвърза с този прекрасен пръстен, който крия до сърцето си, когато не смея да го нося на ръката си. А аз, скъпи мой, ще те обвържа с най-обикновеното и просто нещо, което някога си виждал. Погледни каква странна стара вещ! По нея има някакви чудновати знаци и прилича на нещо като котка, покачена на дърво. Но няма значение на какво прилича. Този древен пръстен трябва да е бил на някой великан, затова смятам, че може да стане и на теб, огромни Джон. Той винаги е висял върху стария ми стъклен гердан, който се опитаха да ми отнемат, но дядо ги накара да ми го върнат. Но ти ми изглеждаш много учуден. Какво мисли да това моят господар.
— Та това, миличка, струва колкото петдесет такива перлени пръстена и аз не мога да взема от теб такова нещо.
— Ако не го приемеш като знак за моята любов, вземи си обратно красивия пръстен.
И тя така ме погледна, че веднага бях принуден да се предам. След това отново поставих перления пръстен върху ръката й, а върху собственото си кутре нанизах купчината злато, която ми беше подарила. Напомняше ми за древния пръстен, който баща ми веднъж беше извадил с ралото от земята.
Разказах ви за този пръстен, защото той изигра важна роля в живота на моята Лорна. Попитах я откъде е стъкленият гердан, от който го е свалила и който е носила като дете. Отговори ми, че не знае, но си спомня как, като била около десетгодишна, дядо й й се молил да му го даде и обещал да и го пази, докато порасне и сама може да се грижи за него. Тогава й дал пръстена и й казал да се гордее с него. И тя го извади от пазвата си, и той стана собственост на Джон Рид.
Но преди да успея за свикна да го нося или хората да го възприемат като мой, и преди да отида при Лорна отново, случиха се неща, които заеха всичките ни мисли.
XXIII глава
ОТНОВО НА РАБОТА
През ноември, докато засявахме пшеницата, имахме и друг посетител — мистър Джереми Стикълс, който ми беше добър приятел в Лондон и беше спечелил благодарността на мама. Той превърна къщата ни в своя главна квартира и винаги очакваше от нас да имаме готов кон, човек, оръжие или провизии. Знаехме, че изпълнява някаква кралска заръка и че на различни места има войски на негово разположение. Знаехме също, че никога не излизаше, а и дори не си лягаше без огнестрелно оръжие и остра сабя до себе си. Мисията му даваше право да изисква помощ от служители, съдии, а и от всички верни кралски поданици.