— Точно това искам да направя — искрено извиках аз, — стига само да знаех коя е печелившата страна. Заради Лорна… искам да кажа, заради милата ми майчица и сестрите ми, и стопанството.
— Ха — засмя се Джереми Стикълс на почервенялото ми лице. — Лорна ли каза? Каква е тази Лорна? Да не е името на някоя девойка?
— Ти гледай себе си — отвърнах много гордо, — шпионирай колкото си искаш и използувай за това и собствената ми къща, но ако някога те заловя да си пъхаш носа в моите работи, всички кралски войници не могат да те спасят от ръката ми — стига ти с пръст да те бутна.
Казах го с такъв глас, че мистър Стикълс загуби цялата си извънредна храброст и неподкупна честност и отстъпи крачка назад — като че ли можех да ударя такъв дребен човечец!
След това го оставих и отидох да поработя на полето, за да ми мине ядът, преди да се видя с мама. Много пъти се извинявах на Джереми за глупавото си избухване, но той каза само, че нямало какво да ми прощава. А когато някой приказва така, много често истината е, че той просто нищо не може да прости.
Така че засега между мистър Джереми и мен остана това малко недоразумение, което поне за известно време ме отърва от участие в деянията му. Това, от което най-много се боях, беше да не би по някакъв начин да се покажа като неблагодарник. Само след няколко дни обаче му направих добра услуга, както ще разберете, когато му дойде времето.
Междувременно моите лични работи така се объркаха, че не можех да мисля за нищо друго и с голяма мъка скривах безпокойството си. Защото най-внезапно, без никакво предупреждение, всички сигнали от моята Лорна секнаха. Бях свикнал да ги виждам всеки ден и те ми бяха необходими като храната. Първия път, когато застанах на хълма и открих, че от предния ден няма никаква промяна, просто не можах да повярвам на очите си. Дори помислих, че очите ми нещо не са наред. Това ме подтисна и сърцето ми се свиваше все повече и повече, тъй като дните си минаваха, а знак от Лорна нямаше.
Три пъти отивах и чаках в края на Долината, където потокът течеше мътен и гневен от есенните дъждове. И въпреки че чаках през всяко време на деня и до късно през нощта, нямаше ги леките стъпки, които идваха да ме посрещнат, нямаше го и сладкия й глас.
Веднъж навлязох доста навътре в Долината, където никога преди това не бях ходил и където Лорна беше намерила и загубила младия си братовчед. Като вървях нагоре по течението на реката под прикритието на вечерната мъгла, стигнах съвсем близо до последната къща в Долината. Беше мрачна, ниска, квадратна постройка, от чиито прозорци не проблясваше никаква светлинка. Когато я понаближих, видях, че е грубо изградена от камък и дърво. И тъй като от думите на Лорна знаех, че това е къщата на Карвър, бях подтикнат от любопитство, а може би и от ревност, да я разгледам по-внимателно. А нямаше и от какво толкова да се страхувам, тъй като вече беше достатъчно тъмно и никой стрелец не можеше да се прицели, а аз по това време толкова се гордеех със силата си, че се опасявах единствено от огнестрелно оръжие. И все пак напредвах много внимателно, тъй като почти бях влязъл в гнездото на разбойниците.
Доколкото можех да вярвам на слуха си, в къщата нямаше никой, което накара сърцето ми да подскочи от радост, понеже изпитвах опасения да не намеря Лорна там. После много внимателно изучих цялата постройка, разгледах прозорците и вратите й, като че ли възнамерявах да я ограбвам. И както ще разберете по-късно, това се оказа много полезно.
След като изучих мястото от всички достъпни страни, та дори завоя на потока и храстите край портата, бях склонен да продължа нагоре и да разгледам цялото село. Но ме спря светлината, която идваше от съседната къща — на около четиридесет ярда от тази на Карвър. Там се бяха събрали шумни и весели престъпници, които вдигаха такава врява, като че ли законът беше на тяхна страна.
Преди да си отида у дома тази нощ, взех решение да вляза в Долината на Дун от горния й край и да разбера какво се е случило с Лорна. Около мен ставаха най-различни тревожни неща: от една страна, Джереми Стикълс тайно шпионираше всички; от друга, вуйчо Рубън кроеше нещо, но никой не знаеше какво; някакъв човек с бяла шапка излизаше от гроб; собствената ми сестра щеше да се омъжва за разбойник, а мама беше в отчаяние. Но това, което най-много ме притесняваше, беше, че може би бяха отвлекли и скрили някъде Лорна. Не, това не беше време за игри, нито пък един мъж, в чиито вени течеше кръв, а в мускулите му напираше сила, трябваше да се почесва по главата и да мъдрува. След като прехвърлих всички тези мисли в мудния си мозък, твърдо реших да действувам.